Тя толкова прилича на своята майка
Уест
Когато пристигнах в къщата на Хигинс, Маги ме чакаше на люлката в двора. Тъкмо излизах от банята, когато ми бе позвънила.Опитах да се приготвя за десет минути, косата ми все още беше влажна и не можах да открия боксерки, които да обуя, но отидох на време.
- Здрасти- поздравява ме, след като я целувам. В очите й има малко тревога, затова хващам ръката й. Този момент е да бъда нейна подкрепа.
- Те ни очакват. Брейди чу, че ти се обаждам. Може би прекалих с тайнствеността, защото са малко притеснени.
- Добре- кимвам- Давай да го направим. До теб съм- тя се усмихва успокояващо и сърцето ми удря ребрата, кара ме да усещам емоции, които не познавам до сега.
Влизайки вътре- виждаме и тримата Хигинс, седящи в очакване в хола. Само приятелят ми изглежда отпуснат и отегчен. А пред Корали има бележник с химикалка.
- Искам вече да разговаряме- съобщава Маги и мекия й глас поразява всички. Никога не съм виждал погледа, с който изглежда Буун- Ще бъда част от това семейство и съм готова за това...Но искам да разберете нещо- поглежда ме и леко стискам ръката й- не ми е приятно да говоря...за онзи ден, също не искам да посещавам психотерапевти. С удоволствие ще споменаваме мама. Това са хубави спомени, разказвах и на Уест за нея и той ме слушаше. А сега ще ми е интересно да споделям и с други хора за нея...Мълчах за да мога да се защитя. От мен и от всички около мен...така успях да преживея тези години.
Корали се изправя със сълзи на очи.
- Миличка, никой няма да те принуди да говориш неща, от които ще те боли. Толкова е хубаво да чуем гласчето ти отново.
Раменете на момичето ми се отпускат облекчено.
Буун поглежда племенницата си, а после мен.
- Може би твоя е заслугата, а ? Тя ти помогна в момент, когато имаше нужда... Много прилича на майка си, има нейното добро сърце. Специална, мила, но и силна. Това малко момиченце- не знаеш колко е преживяло. Сега...сега разбирам, че имате нещо, което е "повече от приятелство" и го изживейте. Ако направиш така, че да й е болно и аз ще ти причиня болка, да знаеш.
Как е защитава. Като баща. Така както би трябвало да се държи собствения й баща. Винаги съм харесвал Буун Хигинс, но сега той прибавя към това допълнителни точки. Беше от типа баща, който Маги заслужава, докато собствения й родител е съсипал живота й. Сега чичо й я защитаваше.
- Да, господине. Маги е специална и няма да я нараня. Обещавам.
Буун не обаръща внимание на "обещанието" ми и поглежда към Маги.
- Скъпа, обичам те, както обичах и майка ти. Тя си тръгна и това промени нашия живот, но твоя се обърка с главата надолу. Ние искаме да ти помогнем да се възтановиш. Ако ни позволиш.
Една сълза се спуска по бузата на Маги и едвам се удържам в желанието си да се спусна и да я утеша.
- Благодаря, чичо. Харесва ми тук...при вас. Чувствам се в безопасност и това чувство одвана не съм го усещала.Много хубаво, че ме доведохте в къщата.
Брейди накрая се обажда:
- Аз пък се радвам, че заради присъствието ти- получих своята стая в масандрата.
Маги се изсмива и не знам защо изпитвам ревност, че някой друг я накара да го направи.
Сега малкото ми мишле получи своето семейство. Семейство, което допусна в своя свят и с което ще говори.
След около час излизам от къщата им, оставяйки лелята и племенницата да отида на покупки. Аз трябваше да се прибера в къщи, баба ми се очакваше да си тръгне днес за Луизиана и мама държеше да бъда учтив като се сбогувам с нея. През по- голямата част от това гостуване се стараех да не си бъда често у дома.
Влизайки в коридора- виждам няколко куфара, принадлежащи на майка ми, което ме заковава на място. Баба ми седеше на дивана с изправен гръб, сякаш позираше за снимка.
- Мамо- извиквам, игнорирайки жената в хола. Мама излиза с друга чанта в ръка.
- Какво става?- питам несмейки да направя крачка напред.
Поглежда ме тъжно.
- Скъпи, исках да ти го кажа сутринта, но излезе. Ти имаш своя личен живот...и не искам да променям нищо, но аз...аз не издържам вече. Да бъда в тази къща е мъчение. Все ми се струва, че всеки момент баща ти ще отвори вратата и ще се прибере. Липсва ми толкова болезнено. Нужно ми е да се разсея. Бих се радвала да дойдеш с мен, но знам, че имаш футбола...Маги. Ще бъда при баба ти за няколко седмици...Моля те, разбери ме. Не мога да седя тук по цял ден и всичко да ми напомня за него- очите на мама се пълнят със сълзи и те се търкалят по бузите й.
- Значи искаш да отидеш в Луизиана?- питам и не съм много сигурен дали при баба ми ще намери изцерение на болката си.
Тя кимва и нервно изтрива сълзите си.
- Да, преди това беше моят дом. Знам, че ти нямаш много приятни спомени, но за мен не е така. Имам нужда да се отадалеча от тъгата.
Знам,че мама трябва да се чувства добре. Наистина докато аз съм на училище- тя е сама в тази къща и сърцето й се къса от скръб. Искам да съм с нея, но наистина не мога да напусна Лоутън. Направих единственото възможно нещо- да я прегърна силно.
- Обичам те, мамо и те разбирам .
- И аз много те обичам, скъпи- притиска силно кръста ми.
Но ме напускаше. Преди време ме напусна татко, а сега ме напускаше и майка ми.