Сякаш времето минава, създава рани и след това отминава... Като полъх, като летен бриз и изведнъж те хвърля в сюрприз.
Точно в мига, в който вече си казал: ,,АХ, съдба, най-сетне открих липсващата си част и избягах от житейската паст!"; В момента, в който щастие изпитах, отново твоят камък в живота си сритах.
Чух, че ми казаха- изненада! С изневяра трябва да се разправя! За пореден път попаднах в тази твоя грозна паст!
С какво заслужих това? Кажи ми сега. Просто щастие търся, нищо повече от това, но ти отново залепна за мен като смола.. проклетият кръстопът, пред който изправям се за сетен път..
Крещя без глас.. шумът не спира- умът ми УМИРА!