Колко ми е трудно да те накарам да се видиш през очите, с които виждам те аз- от раз!
Прекрасната ти личност, с която озаряваш всички твои близки..
Въздишките, които идват от гърдите на всеки, срещнал те в живота, усетил близостта ти, която излъчва истинска бистрота.
Защо не се харесваш? Защо постоянно се мъчиш да измислиш причини, с които да се натъжиш, дете- едно истинско цвете?
Кой те накара да се унищожаваш така? Защо изпитваш тази мъка, течаща като река, мътна от тъга...?? Отговори ми. Кажи ми. Сподели ми, защото мразя да те виждам така!
Не заслужаваш това отношение, което ще доведе само до личното ти покушение.
Разбит, унищожен на прах, чакащ за последният си нервен крах.. Има ли смисъл? Искаш ли да помътнееш от комплекси- това за теб човешко ли е?
Не ме лъжи този път, не, недей, знам, че не го мислиш, но го изпитваш.. Защо боли? Защото искаш да те или защото не?
Помисли и отговори и пак ще те помоля, само не ме лъжи...