Яна умира накрая

Масивните междузвездни лайнери бяха навлезли...

Масивните междузвездни лайнери бяха навлезли в системата на Гóри и започваха своето лъкатушещо маневриране, целящо да ги изведе от нея. Траекторията избрана за ускорение на път за дълбокия космос и следващата им спирка щеше да ги преведе покрай звездата и две други планети. Между тях, Гóри и станциите в системата щяха да започнат да сноват совалки и товарни кораби за целите на ограничения търговски обмен с човешкия космос.

По-ценни обаче бяха новините. Разбира се, правителството и военните първи получаваха достъп до телеквантовите предаватели. След като се уверяха, че човечеството все още си беше там и че все още си беше само, и че не беше заплашено от някакъв катаклизъм, тези неща се съобщаваха на населението. Всички си отдъхваха и продължаваха да презират далечните си себеподобни без угризения.

После идваше ред на учените и изследователите, които имаха няколко месеца, за да проучат внимателно какво се бе случило в галактиката през последните петдесет години. Галактиката, от своя страна, също имаше интерес към Гóри в лицето на цели два кабинета, посветени на планетата, в дъното на източния коридор на третия етаж в Института за автаркичните общности, някъде из горите на Ниманратия. Двете групи учени се срещаха като стари приятели.

На повърхността обаче, по улиците на Небостал, настроението бе друго. Организираха се демонстрации против телеквантовите прехвърляния пред посолството или пред някое министерство. Имаше шествия, палаткови лагери и кервани с хора, дошли от провинцията, за да протестират. Блокираха се пътища и се правеха опити за окупиране на космодрума, където кацаше кораба с чуждата делегация, на който се извършваха и самите прехвърляния.

Яна бе на ръба на пълното отчаяние. Трябваше да намери свободна морга за тялото си, да уреди транспортирането му до нея и да планира погребението си. В представите ѝ не бе влизало да участва на този етап от телесния си път и започваше да подозира намеса свише. Хрумна ѝ, когато няколко мъже се опитаха да ѝ попречат да влезе в Министерството на правосъдието. За неин късмет, то бе обкръжено от гневна тълпа, в която успя да им се изплъзне.

Беше се опитала да скрие от роднините си, че събира документи за напускане на планетата. Настояваше, че просто иска да е сама и че затова ги отбягва. Но се съмняваше, че уверенията ѝ са свършили работа, все пак я следяха. Беше започнала да се страхува, че ще се опитат да ѝ попречат да замине и с помощ от приятели си бе намерила няколко места в центъра на града, където да може да нощува. Беше станала толкова добра в дегизирането, колкото и в изпитването на тревога заради собствената си параноя. Вече постоянно усещаше очите им върху себе си и военизираната обстановка в столицата не помагаше.

Но именно при последното си посещение в правосъдното министерство, когато трябваше да се доуточни часа на екзекуцията, тя осъзна, че дядо ѝ явно разполага с повече влияние, отколкото бе предполагала в началото. Беше помолила да ѝ осигурят охраняван транспорт, каквото право имаше, от новата ѝ квартира до космодрума в уречения ден. Чиновниците изглеждаха готови да го одобрят, когато някой по-висшестоящ им се обади и изведнъж отзивчивостта им секна. Уведомиха я студено, че ще трябва сама да се добере до инопланетния кораб и да внимава да не закъснее. След това ѝ стовариха новината, че ще трябва и сама да организира погребението си или в противен случай визата ѝ ще бъде отменена.

Тя се реди една седмица на опашки, за да може да подаде официално оплакване и да ги заплаши, че ще съобщи в посолството. Правото ѝ да замине бе разписано в договори, гарантирани от самите Съюзни светове и те следяха за неговото спазване. Нямаше да е проблем следващата флотилия да дойде въоръжена и да изпепели някой град за назидание.

Жената на гишето само сви рамене и входира жалбата.