femme fatale

iv

- Хей – поздрави я той, питайки се защо го бе повикала. Мадс се опита да си спомни дали преди си бяха говорили, но такъв спомен нямаше.

- Чудех се дали ще имаш против да-да учим заедно? – сега усмивката ѝ бе неловка, засрамена.

Мадс искаше да се изсмее саркастично. Нима точно когато бе открил сродната си душа някой бе решил да му обърне внимание? Скастри се, осъзнавайки егоизма си. Мадс не бе такъв, той обичаше хората и се държеше мило с тях, искаше да стане доктор, за да им помага и отказваше да мисли първо за себе си в повечето ситуации (което обикновено го вкарваше в едностранни и токсични връзки).

Момчето се почеса зад врата по навик, прозявайки се от умора.

- Може би някой друг път, Шели, наистина единственото, което искам е да си почина. – Очите му бяха умолителни, докато момичето свеждаше своите към земята в разочарование.

- Добре...

- Ето, къде си, скъпи – каза някой зад него. О, това не бе просто някой. Златната ѝ ръка, тази с красивите пръстени, се уви около неговата. Топлите ѝ устни се допряха до студената му буза, връщайки живота в нея. – Търсех те.

Мадс наистина не искаше Бианка Сила да е тук в момента. Не искаше отново да го омае с приятния си флорален парфюм и топлите си очи. Мразеше, че това бе лъжа. Но наистина се почувства зле, виждайки как Шели стоеше несигурно на ниските си токчета, докато си взираше в сключените им ръце.

- Прекъсвам ли нещо? – смееше се Бианка.

- Не – отсече тихо Шели и се врътна на петите си, махайки „довиждане" машинално с ръка.

- Чао-о – провикна се Мадс след нея.

Когато сви в парка и изчезна, Мадс дръпна ядосано ръката си от хватката на Бианка и забързано се насочи към изхода. Зад себе си чу изпъшкването ѝ, пълно с досада. Настигайки го на токчетата си, жената застана до него, влизайки в крачка. Мадс отказваше да я погледне.

- Ревността не ти отива. – подхвърли той цинично.

- Ревност? – изплю се тя. - Моля те... - продължи тя с видимо усилие. Момчето искаше да се изсмее, сигурно адвокатът на Дявола, както я наричаха, не се молеше всеки ден. – Моля те, ела с мен в колата.

Мадс спря на място, чувстваше се така сякаш от яд носът му щеше да прокърви. Бианка изглежда се бе смалила пред него, косата ѝ бе рошава, а червилото – изядено. За първи път я виждаше толкова... несъвършена, човешка. Но това бе едва третият път, в който се бяха срещали. Той не я познаваше, тя не го познаваше. Не знаеше, че заспива, докато гледа стари ситкоми от осемдесетте, или че обича да яде вредна храна през уикендите, или че предпочиташе кучетата пред котките. Тя не знаеше нищо за него. Той не знаеше нищо за нея!