The Black Cat •Competition•

•По-ярко от слънцето•

От: reviewer134340

"Ще се справиш!" - беше ми обещал Шун.

"Няма какво да губиш, най-много да те отреже!" - каза Юта, опитвайки се да ме надъха.

А аз не вярвах на нито един от двамата.

Следобедното слънце малко по малко залязваше, придружавано от няколко бели облачета, които се движеха в негова посока. Лъчите му светеха все така ярко, въпреки късния час. Вятърът докосваше червените ми бузи под формата на лек бриз. Всичко около мен беше толкова спокойно, но вътре в мен бушуваше ураган от емоции.

Стоях пред входната врата с букет аленочервени рози в ръце и учестено сърцебиене. Гледах звънеца и не смеех да го докосна. Вече беше късно за бягство, а и не си заслужаваше да хвърлям толкова скъп букет. Плюс, че Шун и Юта се криеха в храстите пред къщата и ако побегнех, щяха да ме подиграват цял живот.

Бях им изключително благодарен, че се навиха да дойдат с мен, за да не ме оставят сам да се справям с това. Юта и Шун бяха най-добрите ми приятели и вършехме всичко заедно, както можете да видите. Познаваме се от съвсем малки и знаем всичко един за друг. Или поне те така си мислеха. Знаеха, че съм тук, за да поканя един определен човек на среща, но не знаеха кой.

Поех дълбоко въздух и натиснах звънеца. Звукът му се разнесе оглушително, а след него настъпи мъчителна тишина. Зачаках. Нищо не се случваше. Вратата си стоеше все така затворена пред мен, а никой не идваше да я отвори. Престраших се и позвънях за втори път. Зачаках нервно, а можех да се закълна и че Шун и Юта не са по-малко притеснени от мен.

Секундите започнаха да се нижат една след друга, но все още нищо.

Тъкмо бях започнал да си мисля, че няма никой в къщата, но изведнъж се чу звук от отключване и вратата се разтвори. На прага стоеше едно момиче, около седемгодишно. То ме погледна объркано - също толкова объркано, колкото го гледах и аз.

"Да не съм объркал къщата по дяволите? - замислих се и тъкмо щях да си тръгна, когато детето проговори:

-Тези красиви рози за мен ли са? - в очите му имаше прекрасен блясък, а на устните му - прекрасна усмивка, но сърце не ми даде да го излъжа.

-Всъщност... не, не са. Съжалявам... - отвърнах не малко, а много сконфузено на момиченцето пред себе си.