Ела С Мен, Алиса

^°^°^°^°^°^°^°^°^°^°^°^°^°^°^°^°^

Беше минала една седмица от смъртта на сестрата на Алиса и сега родителите ѝ не я изпускаха от поглед.

Затова докато тази голяма шайка деца играеха на криеница, майка ѝ седеше на верандата на къщата и плетеше вълнен шал за единствената си останала дъщеря. Улеите от засъхнали сълзи все още си личаха. Тя се опитваше да не оплаква починалата си дъщеря, трябваше да е силна. За Алиса. И за съпруга си, чиято болка бе също толкова дълбока колкото нейната, въпреки че се опитваше да го прикрива. Но как се очакваше от нея да е силна, когато губеше дете за втори път? Най-голямото им отроче беше вече ерген, когато се случи злополуката. Бе се удавил в езерото точно като всички останали деца. Той бе първият. Оттогава всяка седмица езерото взима своята жертва. Винаги деца.

Майката на Алиса разтърси глава, за да прогони налегналите я мисли и огледа поляната, на която децата играеха все така задружно. Очите ѝ търсиха само едно определено лице.

Къде беше Алиса?

Майка ѝ се огледа тревожно, претърси с поглед поляната отново. Нищо. Стана бързо от стола си, изпускайки вретеното,

-Деца! - извика тя и няколко глави се обърнаха към нея. -Знаете ли къде е Алиса?

Хлапетата се огледаха наоколо, явно сега забелязвайки, че момичето го няма. Майка ѝ с плач се втурна към брега на езерото, викайки детето си, единствената си останала рожба.

И ето я, на стотона метра, скрита зад сноп дървета, Алиса бе навлвезнала до кръста във водата. Около нея се виеше ефирно бяло сияние, сякаш светлината на хиляди звезди се бе събрала в нозете на русокосото девойче. Алиса бе навела глава надолу и шепнеше тихо на светлината, а тя на свой ред ѝ отговаряше, като плуваше около нея, все по-близо и по-близо.

"Ела с мен, Алиса."

-Алиса! - майка ѝ се затича към нея, готова да я извади оттам.-Излез от езерото, бързо!

Детето се ококори на среща ѝ, а бялото сияние спря да се движи. Майка ѝ спря до брега, на няколко крачки от нея и ѝ подаде треперещата си ръка. Истината бе, че се страхуваше да нагази във водата.

Алиса протегна колебливо своята и точно когато тя си мислеше, че ще успее да я измъкне, светлината лумна.

Изви се нагоре като торпедо, заставайки между майка и дъщеря. Бавно тя започна да приема формата на красива девойка, богиня дори. С дълга вълниста коса и нежно сърцевидно лице, това видение приличаше повече на ангел. Но  погледа ѝ изпращаше ледени тръпки по цялото тяло на жената.

А гласът ѝ! О, тя щеше да го запомни завинаги.

"Какво правиш тук, жено? Защо се опитваш да прекратиш ритуала?"

Тих и мелодичен, студен и заплашителен. Неземен.

Майката на Алиса не знаеше какво да отговори, устата ѝ бе пресъхнала, ръцете ѝ бяха потни.

-Т-ти се о-опиваш да я уб...убиеш, нали? Опитваш се да убиеш детето ми! - Последните думи бяха пропити с чиста злоба и ненавист, която тя не бе осъзнавала, че таи. Искаше ѝ се да я удуши със собствените си ръце, ни как би могла да докосне тази светлина, тъй изпепеляваща, но някак студена?

"Не бих го нарекла убийство. Този термин е твърде...пресилен. Наричам го възможност. Предоставям им възможност за по-добър живот, живот без мъки. Все пак една чиста и невинна детска душа не заслужава да види злодействата на този свят, не мислиш ли? Трябва да ми благодариш, жено, че оттървах децата ти от години, изпълнени със старадиния. А сега, ако ме извиниш..."

Сияйната девойка тръгна да се обръща към Алиса, която стоеше вцепенено през цялото време.

-СТОЙ! - Извика отчаяно съсипаната майка. - Вземи мен, моля те. Умолявам те, вземи мен, но пощади детето ми, то не заслужава това!

Мнимата богиня се обърна бавно към нея, повдигайки едната си вежда.

"Ти не чу ли какво ти казах, жено? Само чистата душа има право да престъпи портите на Рая. Ти не си една от тях."

- Кой ти дава разрешение? - Изръмжа в отговор тя. - Кой ти дава разрешение да убиваш тези невинни деца, не само моите, но и на всички от селото? КОЙ?

Сиянието се усмихна ехидно в отговор.

"Не ми трябва такова, жено."

И преди майката на Алиса да може да реагира, сияйната богиня се обърна с невиждана скорост към момиченцето, грабна я и я повлече в дълбините на езерото.

Последното нещо, което майка ѝ чу , беше писък, изпълнен със страх, и едно последно "мамо".

Намериха телата на Алиса и на майка ѝ на следващата сутрин.