Джено и семейството му се местят в къща в провинцията. Малкото момче се чуди дали ще си намери нови приятели на това място.
Не след дълго той среща момче, което е пълна негова противоположност. С времето стават по-близки от кръвни братя и заедно се...
- Не викай - намръщи се Джено и бавно отвори едното си око, след това и другото.
- Помислих си, че... - изхлипа Ронджун.
- В момента нямам нужда от сълзите ти, Хуанг - каза дрезгаво Джено.
- С-съжалявам.
Джено притискаше раната си с ръка, но това не вършеше работа. Дънките му бяха целите напоени с кръв, както и дивана под него.
Ронджун затършува в аптечката.
- Мамка му, нали вълкът не беше истински? - обади се той. - Защо тогава раната ти е толкова... Толкова...
- То си играе с нас - изпъшка Джено и изви глава назад. - По дяволите, Ронджун, побързай.
Ронджун извади някакво шише с дезинфектант и сложи обилно върху памук.
- Започвам - каза той.
Джено кимна. Щом Ронджун допря памука до кожата му, изкрещя. Толкова болеше, за бога.
- Извинявай! - завайка се Ронджун.
- П-продължавай - той стегна челюстта си.
Ронджун искаше отново да напои памука, но установи, че има съвсем малко от течността.
- Не е достатъчно - проплака той и захвърли шишенцето на някъде.
- Потърси нещо друго.
- Какво например?! - сопна му се той.
- Някакъв алкохол. Във всяка къща трябва да има поне една бутилка с алкохол.
Ронджун сметна това за логично и се изправи, тръгвайки към кухнята. Порови в горните шкафове, но не намери нищо. Коленичи пред по-ниските и там успя да открие някакво шише. Грабна го и се върна при Джено.
- Не знам дали ще свърши работа - каза той и му посочи бутилката.
- Какво е?
Ронджун я отвори и я помириса.
- Соджу. Още не разбирам как алкохола ще помогне тук.
- Алкохола е дезинфектант, Хуанг. Давай.
- К-какво да правя?
- Излей го върху раната, мамка му! - Джено изстена от болка.
Ронджун остави шишето настрани и го дръпна за ръката, помагайки му да стане. Положи го да легне на пода, а Джено едва дишаше.
- Давай - подкани го Джено. - Направи го, по дяволите!
Ронджун взе шишето и го изля до половината върху кървящата рана.
Чернокосият изрева от болка, а дребното момче остави сълзите си да текат на воля и да замъгляват очите му. Господи ,чувстваше се толкова безсилен...
Джено дишаше учестено за известно време. След това се успокои. Ронджун не смееше дори да помръдне.
- Ронджун - проговори Джено. Усещаше устните си сухи и напукани.
- Какво? - подсмръкна той.
- Искам да те помоля за нещо.
- Кажи.
Джено леко обърна глава към него.
- Целуни ме.
Ронджун без да се замисля се наведе към него и сля устните им.
