The Love Escape(BG Fanfiction)

Глава двадесет и трета

Гледната точка на Хари:
   Сградата, в която се снимаха, обработваха и излъчваха новините в Колумбия, изобщо не се беше променила. Изглеждаше по същия начин, по който я помнех преди няколко години. Изобщо не ми се влизаше вътре. Тук, работеше човек, с който не исках да общувам никога повече. Той беше част от моето минало и предпочитах да си остане така. За жалост в момента това беше единственият ми избор. Единствената ми възможност да намеря Райли по-бързо и да я отърва от лапите на брат си. Колкото повече мислих за това къде може да е тя и кой знае какво трябва да търпи, толкова повече се ядосвах. Не издържах. Не я бях виждал от един ден, а вече ми липсваше ужасно много. Какво щях да правя, ако не я открия? Как ще живея с мисълта, че Себастиан я е завел някъде и тя е станала негова?
   Това място никога не беше празно. Непрекъснато търчаха хора нагоре и надолу. Работеха постоянно. Без почивка. Целта им беше да осигурят най-точните и интересни новини от цял свят за зрителите си, които всяка вечер отделят по четиридесет и пет минути пред телевизора. Нямах представа къде можеше да бъде човека, който търсех. Трябваше да попитам някого. Добре, че имаше голямо бюро, поставено близо до входа, а зад него се намираше момиче, което през по-голямата част от времето си, сигурно говори по телефоните наредени около нея.

- Извинете, искам да се свържа с един от репортерите Ви? – проговорих, а тя само кимна и започна да щрака нещо по клавиатурата на компютъра.
- Имате ли новина, за да предявите такова желание? – кимнах положително. – С кого бихте желали да говорите?
- Пейтън Маклейн. – казах с известна доза нежелание в гласа си.
- Госпожица Пейтън ще бъде свободна след петнадесет минути. Може да се качите на четвъртия етаж и да изчакате в лобито. Аз ще я уведомя за Вас. Кажете ми името си.
- Хари Стайлс. – тя го записа на някакво листче, а аз се запътих към близкия асансьор, който щеше да ме отведе право при бившата ми, която ме заряза по изключително брутален начин и разби сърцето ми.

   Не отричам, че преддверието на четвъртия етаж беше луксозно и определено привличаше вниманието. Канапетата, на които имаше още няколко души, бяха в ярко червен цвят вероятно, за да подхождат на емблемата на новините. Бях като на тръни през цялото време, докато чаках. Нервно потропвах с крак и през две секунди поглеждах към часовника на китката си. Изминаха двадесет минути и все още нищо. Най-сетне вратата на кабинета, който се намираше право срещу мен се отвори. От нея излезе Пейтън. Не се беше променила особено. Красивата усмивка, с която ме бе пленила преди години, продължаваше да грее на лицето й, а русата й коса подчертаваше невероятните й сини очи. Приближи се до мен, а аз се изправих на краката си. Преди да се усетя тя ме беше придърпала в силна прегръдка, на която не отвърнах. Не можех да позволя на ръцете си да докосват друга освен Райли. Дори и по такъв невинен начин.