Queen

2. Our difference is from here to Hell!

След като вече се намирах в столовата - да беше точно като в американските филмчета за гимназията. На подиум в единия край на огромната зала имаше няколко маси и о, каква изненада. Картър се запъти право натам, след като вместо обяд взе просто една ябълка. Не искам! Мислено се дърпах като упорито магаре. Не искам пак при популярните! Искам при нормалните тийнейджъри. Не че бях една от най-нормалните, но популярните бяха на съвсем различно ниво на ненормалност. И предвид опита ми с това мога да кажа, че те са хора с изключително изкривена представа. Хора, които си мислят че целия им живот е гимназията. И че това ще са били популярни в гимназията ще им помогне в живота. За тях тази популярност беше нещо свято, нещо което ще подсигури бъдещето им, ще ги вкара в колеж, а след това ще ги направи богати.
Картър седна на първата маса и аз го последвах. Стъпвах уверено и водех голямото си ето под ръчичка с мен. Това, че съм новата, не значи ще ме е страх. А и това е само един обяд в стола на гимназията. Скоро на масата седнаха още две момчета.
Тео и Мат. Бяха красиви. И двамата бяха с руси коси. Странно. Запознах се с тях и установих че са много забавни момчета. Бяха мили. С Мат си поговориме за Италия. Картър седеше до мен. Беше мълчалив и ме изучаваше. Времето мина бързо, беше ми приятно да се запозная с, както стана ясно, плейбоите на това училище. Бяха сладки, не бяха надъхани празноглави футболисти, както в предишните ми училища. Малко преди времето ни за попивка да приключи видях познато лице. Момичето, с което се бях запознала по-рано -Джулия дойде и седна на нашата маса, а веднага след това с Тео си размениха звучна целувка.
- Хора, вземете си стая!- Мат ги погледна погнусен и ми стана смешно.
- Хей, Куин! Виждам, че си се ориентирала в училището. -тя ми се усмихна.
- Картър беше така добър да ми помогне.
Погледнах към сладкия русокоско до мен и бях готова да кажа нещо, но телефона ми ме прекъсна. Беше татко.
- Тате! Кога си идваш? Липсваш ми вече!
- Здравей и на теб, малката ми. И ти ми липсваш, разбира се. Но се налага да остана в Рим поне още седмица.
- Нее, ти сериозно ли?-вече бях излязла от сградата на училището и бях в двора.
- Съжалявам, съкровище. Но имам изненада за теб. Една твоя приятелка ще ти погостува за малко, докато мен ме няма. Нямаш нищо против нали?
Идиотска усмивка се появи на лицето ми.
- Естел! Пратил си Ел тук? Тате ти си най- добрия баща на света!
- Разбира се, знам това, Куин.
Засмях се и скоро след тлва татко затвори.
Естел беше.. Естел беше моя приятелка, моя сестра, мой съучастник във всички криминални престъпления е от както ходехме прави под масата.
Естел беше с две години по-голяма от мен. Носеше моята фамилия. Защото ми беше доведена сестра. Всъщност Гавин не и беше биологичен баща, но я беше припознал. За което аз се радвах, много!
До края на деня няколко пъти чух името си последвано от думите "пребила го е", "да, ударила го е" и други подобни. Шушуканията не спираха, но не ми пукаше.
Запознах се и с кучките.
Бяха надменни лицемерни руси и кухи идиотки, както си и мислех. Главната от тях си падаше по Картър и честито-тя вече ме мразеше. А защо ли? Защото съм новата и тя си мислеше, че има идеалната възможност да направи гаден номер на новата, ей така, за да покаже пред училището колко е "лоша".
- Миличка, ако лошото можеше да се измери някак - ти си престъпник с условна присъда, а аз съм Дяволът. Разликата ни е от тук до Ада. Не се закачай с мен, че ще се изгориш! - Това бяха думите ми преди да оставя  горката Тамара да събира остатъците от самочувствието си в средата на училищния коридор.
И това все повече започва да звучи като най-клиширания филм, направен за самотни тийнейджърки, които прекарват петък вечер пред лаптопа с купа пуканки, нали?
Е, това не е филм. И колкото и да е шантаво е истина. Защото клишетата са такива точно, защото са истински и са навсякъде, нали?
Всяка гимназия имаше такава йерархия. Всички малки и бедни души си мереха парите. Или по-точно парите на родителите си. Всички искаха да имат най-новите и най-хубави дрехи. На мен не ми пукаше. Имах пари. Семейството ми беше такова. Цял живот живеех в разкош. На бебешкото ми кошче със позлатена нишка бяха бродирани думите "Кралицата на Капоне"(Kapone's Queen), бебешкия ми биберон беше покрит със скъпоценни камъни, а на шеснайстия си рожден ден получих колие със 105 каратов диамант, което се предаваше от поколения в семейството на майка ми. Диамант, който буквално беше безценен, защото струваше десет пъти повече от най-скъпия диамант в света, който се продава за четиристотин милиона долара.
Парите на тези гимназиални "принцеси" може би можеха да впечатлят всеки, но не и мен. Защото на мен не ми пукаше за тях. Пукаше ми за отношението на един човек, а не за това колко е дебел портфейла му. За това и когато след като целия последен час за деня ми беше пропилян в неволното от моя страна слушане на гласа на Главатарката на кухите Барбита ми дойде в повече. Учителката ни по История явно беше заседнала някъде между вековете, защото не обърна внимание на нищо цял час. За това пък лекцията от страна на Тамара ни отвличаше вниманието от бавно течащите минути. Или поне вниманието на останалите ни съученици.
Обясненията за това как прекрасното и гадже и е купило кола, която била "тотално яка и лъскава и розова и скъпа". Не бях сигурна още колко ще се сдържа преди да повърна и слава богу, че звънеца ме спаси, защото бях готова да стана и да напълня устата и с русите и екстеншъни. Запътих се към паркинга на училището. Исках да стигна възможно най-бързо до летището, защото знаех че Естел ще кацне след час.
Аudi A3. Розово. Със розови джанти. Ето това беше колата на Тамара, до която тя гордо се фукаше. Моята беше през две коли. Моето бебче, което прелетя океана, за да е тук с мен сега. Да, пак беше Ауди. И не, нямаше нищо общо. Моето беше червено. Audi R8 V10 Spyder. Моя звяр. Минах покрай суматохата около розовото чудовище и се качих в моята кола. Запалих двигателя и неволно натиснах педала на газта малко по-продължително.
Бебчето ми потегли плавно и спрях точно пред колата на Тамара.
- Ти..ти караш това?-изведнъж розовото чудовище не представляваше интерес за никого, дори за самата Тамара.
- Да. Аз карам това.
Не знам защо спрях. Можех да си запаля колата и да изляза без много драма. Но какво да се прави, аз съм си такава. Скачам във всяка възможност за съревнование. Особено с досадни кучки. Трябваше отново да и покажа, ще съм по-добрата.
- Кой знае с какви свирка си си я платила.
Тя се засмя, мислейки си че ме е обидила.
- Ако коли се плащаха със свирки, ти явно не си много добра дори в това.
И изведнъж лицето и стана ярко червено, а смеха на всипки останали беше съпроводен от въртенето на моите гуми. Казах ти, да не се закачаш с мен, Тамара.
                         * * *

Audi A3

Audi R8 V10 Spyder