In Cage

Първа глава

Стоях в една обикновена стая. Стая като на всяко средностатистическо момиче на двадесет години, но не бях точно обикновено средностатистическо момиче на двадесет години. Бях затворник в клетка от злато, затворник по собствено желание. Или по-скоро по собствен избор. Баща ми беше забъркал каша, от която едиственият начин да се измъкне и да остане жив, беше да "продам" себе си. Сега се бях превърнала в чужда вещ, в собственост. Само при мисълта, за това ми се повдигаше. Отвращаваше ме.
-Ставай, тръгваш с нас - в стаята влиза мъж на около тридесет и ме измъкна почти насила от малкото помещение.
Човекът, на когото баща ми дължеше пари, много при това, беше от някои от по-главните лица в схемата. Поне баща ми ми обясни така. За жалост, баща ми беше комарджия. Истински пристрастен комарджия. А когато си такъв - бързината, с която трупаш непоносими дългове, е главозамайваща.
-Над него има поне още двама-трима, но той е твърде влиятелен в тези среди - бяха думите му, когато го описваше.
-Името му?
-Диего Вегас.
-Вегас, сериозно? Отсега ми е банален... - присвих вежди.
-Това, естествено, не е истинското му име, но всички го наричат така.
-На колко е? - облизах устни.
Само не казвай, че е над четиридесет.
-Двадесет и осем годишен е - казва баща ми с треперещ глас - Не искам да го правиш, моля те, Катрин, моля те.
-И да те оставя на произвола на съдбата, никога - очите и на двама ни бяха пълни със сълзи.
-Все някак ще успея да откупя свободата ти, мила - погалва ме.
-Обичат те, татко - прегърнах го.
-И аз...
Стоях като вцепенена и онзи понечи да ме разтърси.
-Спри, идиот такъв. Тази е на Диего. Казах ти. Няма да я закачаме! - спря го един русоляв мъж, който тъкмо влизаше в стаята, за да види защо се бавим.
-Хубаво, мамка му - изруга първият.
Излязохме и започнахме да обикаляме из имението или поне на мен ми изглеждаше като обиколка. Всъщност това "пътуване" из лабиринта от коридори си имаше цел - да ме заведат до Диего. Това си беше истинско имение в крайна сметка, моята стая в това чудо на архитектурата - беше като миша дупка в него.
Влязохме в една просторна спалня и ме оставиха сама. Поне така си мислех, докато не забелязах мъжка фигура до прозореца в единия ъгъл на стаята. Беше си доста тъмно, може би затова не видях Диего Вегас веднага. Наистина банално име. Беше облечен с бяла тениска, дънки. Имаше тъмна почти до раменете коса. Отпиваше някакъв алкохол от чашата си. Изобщо, държеше се, сякаш не съществувам.
-Седни - обърна се към мен и ми посочи едно кресло.
Послушно изпълних заповедта. Нямам намерение да се дърпам в негово присъствие, докато, разбира се, не пожелае да ме докосне. Питам се тогава, какво ще направя, как бих могла да избегна неизбежното?
Бюрото привлича погледа ми, докато Диего се надвесва над него, подпирайки се на длани. Имаше натрупани какви не неща върху бюрото му - ръчният му часовник, някакви писма, телефон, документи, чаша с отдавна изстинало кафе.
-Извиках те, за да изясним условията на сделката ни.
Кимнах.
Диего заобикаля бюрото, за да се настани до мен на креслото. За момент засякохме погледите си.
Наистина беше красив, твърде красив. Ангел с дяволска душа. Ето този мъж беше олицетворението на този израз.
-Първото и най-важното правило или там, както искаш го наречи. Ти си моя вещ, нищо повече, Катрин.
Усетих огромна буца в гърлото си. И думичка не можах да пророня от страх. Смелостта ми се изпари - ужасявах се от мисълта, че ще ме продава за секс. Кимнах отново.
В какво се забърках?
-Никога няма да ми противоречиш за нищо на света, второто правило - нито за учене, нито за секс, нито за пари, нито на действията ми.
Мразя те.
Кимвам. 
Почти намразвам себе си, колкото мразя и него.