I'm Fine {СПРЯНА}

| Chapter 7 |

-Ако знаеше през какво съм преминала, за да оцелея в този свят, нямаше да се държиш така с мен.. за какво ми е вниманието на майка ти и така нареченият ми баща? Аз до сега живях в една стая с 3 момичета, никога не съм имала стая за мен, нито бюро, където мога да си пиша домашните.. с приятелките ми от сиропиталището пишехме на една скапана маса. В училището, в което учих до преди дни всички ни се подиграваха, защото бяхме сираци, ти знаеш ли чувството да бъдеш унижаван всеки Божий ден, да ти се смеят и да те обиждат пред цялото училище, защото нямаш родители, които да бъдат до теб в трудни моменти? Изобщо знаеш ли какво е да нямаш живот?-гледах го право в очите и се опитвах да спра напиращите сълзи, а той ме гледаше безмълвно. -Аз никога до сега не съм изпитвала чувството да бъда желана някъде или обичана.. всичко, което исках беше един ден някой да ме заобича истински, а не да се преструва, че ме обича и после да ме злепостави пред всички. Ти си този, който търси внимание, защото не знаеш какво е да живееш в едно нищо години наред.

-Това, което си преживяла е гадно, но мен не ме интересува..-кимнах леко и се усмихнах тъжно.

-Без това не очаквах сърдечност от твоя страна.-след тези думи нищо друго не казах и отместих погледа си някъде другаде. След известно време умората надделя и реших да седна на пейката до Тобиас, облегнах се назад и затворих очи.

✢ На следващата сутрин ✢

-Ставайте!-дразнещият глас се разнесе наоколо и отворих очи, огледах се и видях спящия Тобиас на рамото ми. Станах рязко от пейката и тялото му падна на мястото, където седях до преди секунди, с удара той отвори очи. Погледа му се озова върху мен.

-Какво правиш по дяволите?!-започна да вика още на мига.

-Хайде, майка ви плати гаранцията ви и сте свободни.-полицаят отключи катинара на килията и аз излязох, последвана от Тобиас. Полицаят ни изведе от стаята и отидохме в кабинета на офицера, а вътре беше Дияна и ни очакваше, беше седнала на единия стол пред масата на офицера.

-Госпожата плати гаранцията ви и сте свободни, разбрахме, че е било шега, но друг път, ако ще си погаждате номера, да не бъдат в търговски обекти, ясен ли съм?-аз кимнах, а Тобиас просто го гледаше с празен поглед.

-Може ли просто да си тръгваме вече?-попита отегчен брат ми, гледайки към Дияна, а тя кимна и стана от стола. Обърна се към мъжа и се усмихна.

-Довиждане.-направи ни знак да излизаме и ние я послушахме. Излязохме от стаята и тръгнахме към изхода, -Ако още веднъж направите нещо подобно ще разкажа всичко на баща ви! За сега нищо не съм му казала.

-Тя е виновна, мамо. Аз нищо не съм направил.

-Тобиас! Прекаляваш! Сега и двамата отивате на училище без никакви спорове!

-Но аз..-прекъснях я тихо.

-Теб вчера те записах в училището на Тобиас и Танър, в изобразителната паралелка, където е записан и Тобиас. Питах Танър какво те влече и той каза рисуването, не сме сбъркали, нали?-поклатих глава и тя кимна, -Хайде в колата.-послушах я и отворих вратата, качих се в автомобила, а след мен се качиха Дияна и Тобиас.

-И какво сега? Тази ще учи в моето училище и моя клас, така ли?-игнорирах го тотално, не ми беше до него.

Умората от предишната нощ ме беше обвзела и нямах сили да се разправям с него. Снощи по едно време се събудих, а той спеше. Спеше точно като малко бебе. Беше много сладък. Като се загледам, виждам общите ни черти, носът, устните и очите ни си приличат доста. Само характера не, никак даже. Нямам представа защо ме мрази, а Танър, с който нямаме никаква кръвна връзка ме заобича така силно. Искам и с Тобиас да се разбираме, но той НЕ. Винаги съм искала да имам по-малък брат или пък по-малка сестра. Да има на кого да споделям какво съм преживяла през деня, да има за кого да се грижа и някой да ме обича. Единственото нещо, от което се нуждая, се състои от 4 букви.. ОБИЧ.