Нощни размисли

Бездушен

Над оживените варшавски улици се бе спуснала непрогледна тъмнина, изтъняваща само на местата, където грееха уличните лампи. Въпреки това животът по тези улици не секваше. Хората се разхождаха безгрижно, смеейки се и наслаждавайки се на топлата юлска вечер. А нечии тихи стъпки невероятно прецизно отмерваха секундите преди наближаващата смърт. Високата фигура, задаваща се в мрака, бе облечена в чисто черно палто и тежки обувки, въпреки горещото време и крачеше надменно и целенасочено покрай забавляващите се групички хора. Скоро фигурата излезе от оживената улица и сви покрай една твърде изстрадала сграда, за да стигне до порутена къща, от която личеше, че е преживяла и по - добри времена, но сега тъне в забвение. Тъмната фигура почука на вратата с отмерено темпо. Нямаше отговор. Почука още веднъж, после още веднъж и след това с едно също толкова плавно движение отнесе едва държащата се на пантите си врата. Още преди да се чуе тропота от падането на вратата, тъмната фигура вече бе с изваден и зареден пистолет, поставен в удобна за стрелба в затворено пространство позиция. Изведнъж в стаята грейна лампа, чиято светлина ослепи за кратко тъмната фигура, и над стаята проехтя глас:
- Пистолетът няма да ти трябва.
Тъмната фигура, вече с приспособено към светлината зрение, бавно сваляйки пистолета, каза хладнокръвно:
- Предният път също така каза. Пьотр би потвърдил, стига да бе оживял след онзи път.
Неизвестният глас се разсмя. Това не беше смях, а по - скоро астматично хриптене, последвано от дълга накъсана кашлица. Тъмната фигура търпеливо изчака неизвестния да се оправи, след което със заплашителна нотка попита:
- Къде е тя?
- Вие, младите, все бързате и бързате. Не може да ви догони човек. Как да...
- Старче, не ми губи времето! Дай ми момичето и те оставям да умираш на спокойствие. - прекъсна го натрапникът, вече видимо поизнервен. Изведнъж се отвори някаква скрита в стената вратичка, за да даде път на прегърбен жилав старец, изглеждащ буквално като жив труп. Зад него, с вързани с верига ръце, унило идваше младо момиче, на не повече от двадесетина години. Щом погледът й се срещна с този на младежа, по лицето й проблясна надежда, която веднага бе угасена с подръпване на веригата от страна на стария. Високият младеж все тъй хладнокръвно продължи:
- А сега ми я предай и се връщай обратно в леглото.
- Хехе, наистина ли си мислиш, че толкова лесно ще вземеш нещо от мен?
- Не, но се надявах да не си усложняваш положението. - след тези думи от палтото на младия изскочи още един пистолет и заедно с другия обсипаха мястото, на което се намираше старецът, с ураган от куршуми. Но там нямаше никой. Донякъде изненадан, младежът се завъртя на 360 градуса, за да види стария на другия край на стаята, държащ в ръката си дълга офицерска сабя в едната ръка и древен пистолет в другата. Момичето бе приковано за стената зад стареца, а в невинните му очи светеха все още огнените отражения от изстрелите. Младият почувства, че му става жал за нея, а това беше непознато за него чувство. Игнорира го и се фокусира върху ходещия труп, който тъкмо започваше да го обстрелва с античния си пистолет. Натрапникът направи оттренирано салто над една маса и все така ловко избягвайки неточните куршуми на стария, му отвърна със залп от по осем куршума от всеки пистолет. Старецът бе ловък, но вече не достатъчно, затова един от куршумите се вряза под коляното му. Подпухналите му старчески очи се разтвориха в гримаса на чиста болка, след което офицерската сабя издрънча на пода. Измършавялото тяло на стареца се строполи на земята, но не и преди пистолетът му да даде още два изстрела, и двата насочени в окованото за стената момиче. То изпищя, когато вторият куршум удари гръдния й кош и привлече вниманието на младежа. За един кратък миг, изпълнен с болка, гняв и нещо непознато между двамата младежи, срещащи се за първи път, светът премина в забавен каданс, след което човекът с палтото, обхванат от хладнокръвна ярост, изпрати още два пълнителя по осем куршума в тялото на стария, и след като се увери, че е мъртъв, се затича към момичето. То губеше кръв много бързо, а от вида му можеше да се заключи, че често е ставала жертва на насилие от стария. С ловки движения спасителят й я свали от стената, сряза веригите и я положи на импровизираното легло, на което очевидно бе спала по време на насилствения си престой тук. С угасващо съзнание тя докосна лицето на младежа, след което изпадна в безсъзнание. Докато нежно попиваше кръвта от тялото на момичето и лекуваше раната й, той пак усети онова непознато чувство, което не бе срещал през целия си кратък, но напрегнат живот - жалост, примесено може би и с нещо друго, което той дори не можеше да дефинира. Да, знаеше, че нещо се случва с него. Помнеше, че не изпитал нещо подобно още когато от Разузнавателния щаб му бяха разказвали за това момиче и той изяви желание да я спаси. Не знаеше какво го бе мотивирало да ги направи. Жалост? Та той бе убивал момчета на неговата възраст, деца, жени, всички, които му попречат да изпълни дадената му задача. Знаеше за моралните граници. Известно му беше за скрупулите. Но как да проявиш милост към шестгодишното афганче, тичащо към него с граната в ръка и свирепо изражение, несъзнаващо какво държи, просто защото родителите му са му заръчали да го направи? Как да постъпи с шестнайсетгодишното момиче, покрило се с бомби, тичащо към групата негови съратници, готово да се самоубие в името на неясна кауза, която нито разбира, нито следва по свое желание? Просто стреляш и толкова. Отначало му бе трудно просто така да убие човек, но постепенно всички тези морални ограничения у него изчезнаха и дадоха място на чистото желание за мъст, което измести всички останали чувства, като жалост, съчувствие, любов, колебание... Да, някои биха го помислили за жесток, но тези някои едва ли са губили цялото си семейство заради отказа им да предадат държавна информация на мафията. Да, точно така, семейството на Клаус, както всъщност се казваше младият разузнавач, бе ликвидирано, защото съпругата на един неназовим по име руски мафиотски бос бе решила, че точно те знаят къде се намира част от ядреното оръжие, принадлежащо на един голям военен окръг в Русия. След отказа на семейството на Клаус да признае такова нещо, главорезите на този руски бос бяха избили всичките му членове навръх Нова година, оставяйки само и единствено шестгодишния Клаус, за да гледа. Дори и след толкова години адската сцена все още се повтаряше пред очите му, в сънищата му, сякаш за да му напомни никога да не се отказва от отмъстителното си дело, а именно - да унищожи цялата престъпна мрежа на този мафиот, разраснала се през изминалите години до световно ниво. И Клаус бе следвал тази цел неотклонно през целия си живот. Образованието си бе изкарал между операциите по целия свят, а живот извън предначертания му път на отмъщение той не бе имал. Той действаше неотклонно и не притежаваше никакви чувства...докато не срещна нея, момичето, което сякаш бе преобърнало нещо в него и го бе извела от неговото състояние на вечно канализиран гняв, подхранван от мъката, като го бе заменило с непознатите чувства, които той за първи път започваше да преоткрива.