Chapter 2

202 15 3
                                    

Пейдж

Часа беше 11:30. Отдавна се беше стъмнило и майка ми си беше легнала. Имах нужда да изляза. Цял ден бях затворена зад тези 4 стени. Беше време да се позабавлявам малко. Не ми се спеше. Трябваше да разпусна и писах на Лиам. Ходим от около година. Запознaхме се на бар още през първата година в колежа, където се оказа, че учим заедно. И двамата обаче знаехме, че нямаме чувства към другия. Просто имахме изгода един от друг. Имах нужда от някой, който да е до мен, винаги, когато ми потрябва. И той беше. Исках да знам, че не съм сама. А нещото, което ни свързваше - удоволствието. Позволявах му да ме чука, когато поиска. Не ми пукаше особено за това. Не е единствен, но не повтарям с другите. Правило номер 3. Имам цял списък с правила, които да спазвам спрямо момчетата. Така и трябва. Дръж ги изкъсо, ако искаш да ти се подчиняват.

*След час пред Lavissto?* - любимият ни бар

*Ще те взема направо от вас*

*Става*- натиснах изпрати, след което се запътих към банята. Взех си бърз душ и започнах да си избирам тоалет. Облякох червена и доста прилепнала рокля до средата на бедрото ми и обух черните си ботуши на висок ток. Токчетата затракаха по пода, отправяйки се към тоалетката до леглото ми. Сложих си очна линия, спирала, руж и тъмно червено червило. Видях часа. Лиам трябваше да е тук до 10 минути.

След като приключи разговора с майка ми, който разбрах кристално ясно, защото всекидневната е точно под моята стая и всичко се чува, наемателят започна да разтоварва багажа от колата си. Извади три кашона. Само това ли беше багажа му? Кой има толкова малко неща? Все тая. Ще си тръгне след максимум 2-3 седмици. Кой знае, може и по-рано. Никой не се е задържал повече.

Хари

Вече бях разтоварил целият си багаж. Не беше много. Не исках да взимам нищо със себе си, което да ми навява спомени. Обещах си да започна от начало. На чисто. Нищо от миналото ми не бива да ме застига сега, когато животът ми потръгна нормално. Вече щях да бъда едно обикновено момче, което учи в колеж.

Не ми беше до нищо и никой, затова реших да остана в пристройката. Мислех да изляза, за да си взема за ядене, но не исках да виждам хора. Трябваше ми време, докато свикна с новия си дом. Дори не знаех дали ще остана за постоянно, но най-вероятно щеше да е временно. Не биваше да се задържам много на едно място.

INSANE | h.sWhere stories live. Discover now