Не знам как да започна, може би директно или с лек литературен подход от сорта на "Розите са червени, виолетките сини, а аз си мисля, че откачам". Честно казано много пъти съм си мислил, че нещо не е наред с мен, може би всеки се е чувствал самотен някога и е нямал човек до себе си на когото да сподели. Разбирам, обърках ви с предното изречение за това ще се постарая да обясня ситуацията и като цяло нещото за което пиша. Аз както всеки един нормален човек съм имал моменти на самота, тук идва и ключовият момент който може би трябваше да сложа в началото. Защо да си мисля, че съм луд ще попитате и защо изреченията ми нямат смисъл. Страдам от раздвояване на личноста, не точно, но да кажем, че е това. Даже и в момента едно малко гласче ми казва, че слагам прекалено много запетайки и започва да ме тревожи този факт. Да се върнем на темата и да обясня по-точно. Има едни гласове в главата ми които ме карат да върша неща, например малкото детско гласче ми казва да се лигавя и да се държа като 5 годишно въпреки, че съм на 20 години и се предполага да съм зрял. Друг глас, който звучи като човек който е изгубил всичко което има ми казва, че живота е сив и няма нищо хубаво, което води до депресия. Третият глас....да кажа честно даже и глас не е по-скоро са нещо като изгубени души които са намерили начин да излизат на бял свят чрез мен...пак се отклоних за което се извинявам, това беше третата така наречена изгубена душа, която се притеснява от всичко и гледа всичко да е точно до най-малката запетайка и точица. Има и други, но мисля че разбрахте за какво става въпрос. Да се върнем на моментите на самота, когато съм самотен и няма на кого да споделя започвам да си говоря сам (на ум разбира се, не съм толкова луд) и тези всички хора вътре в мен ми помагат в дадени ситуации. Преди 1 година когато се разделих с приятелката си, с която отново сме заедно и много обичам, нещо ме накара да се замисля къде съм сбъркал и защо е станало така и какво трябва да променя. Грешката беше там, че се опитвах да я променя вместо да я обикна такава каквато е с всички недостатъци които притежава защото все пак хора замислете се никой не е перфектен на този свят. В моментите в които бях сам и размишлявах се обади един глас някъде дълбоко в съзнанието ми.
- Какво не е наред?- попита гласът.
- Ъмм....не знам защо си говоря сам, но ще се опитам да ти обясня.- очуден и може би леко изплашен, отговорих аз.
Тогава обясних всичко, колко много държа на нея, къде съм сбъркал и че искам пак да си я върна.
- Наистина много я обичам, не мога да си представя какво ще е без нея - потънал в сълзи успях да изрека това изречение.
Наистина не очаквах разумен отговор от мен или нещото с което разговарях в главата си, но тогава то или по скоро бих казал той, отговори:
- Знам, че я обичаш.Иначе нямаше да си с нея. Но да я обичаш не е достатъчно. Трябва да умееш да я караш да се чувства обичана. Спомни си какво изпита, когато я видя за първи път.
Тогава пред очите ми се появиха първите мигове с нея. Тя беше всичко, което исах. Всичко за което бях мечтал. Погледът и, духът и, нейната независимост и сила, мечтите и.... в нея имаше нещо, което не бях срещал в друга жена:
- Да наистина тя успя да ме плени с красотата си - отговорих аз.
- Но най-вече те плени със своята детска наивност. С доверието, с което те гледаше. С начина, по който ти се доверяваше. С това, че не се преструваше. Че беше истинска. Че беше себе си.Не убивай това в нея. Не убивай нея - отговори гласът.
Като се замисля се държах много лошо с нея през последните седмици в които бяхме заедно. Тогава той всякаш четеше мислите ми (моля ти се той е в главата ти нормално да чете мислите ти), ме прекъсна:
- Начинът, по който се държиш с нея, определя начина, по който тя вижда себе си. Не й позволявай да си мисли, че нещо в нея не достига. Не й позволявай да се подценява и принизява. Не й позволявай да забрави красотата, която носи в душата си.Не се опитвай да я променяш. Не се опитвай да я моделираш. Не я убивай.Тя ти подари сърцето си. Пази го. Откри душата си за теб. Не я тъпчи. Подари ти мечтите си. Не я опорачавай. Бъди до нея. Приеми я. Усети я. Но не я променяй. Не я убивай.
Тези думи ме накараха да избухна в сълзи, колко много исках да съм с нея, но тя не беше същият човек в който се влюбих първоначално, беше студена, нужно беше да променя това и да поправя нея. Тогава гласът пак ме прекъсна:
- Тя няма нужда да бъде „поправяна". Иска само да бъде разбирана. Чувана. Усещана.Не я карай да крие чувствата си. Не я карай да се срамува от сълзите си. Не я карай да маскира слабостта си. Позволи й да бъде себе си – ранима и корава, наивна и зряла, дете и жена. Позволи й да бъде това, което е – несъвършена, различна, истинска. Затова, ако я обичаш, не я убивай. А просто я обичай.
Не знаех как да отговоря на тези думи за това просто казах благодаря. Разбрах, че не тя е човека който трябва да бъде променен а аз. Мина много време преди да започнем да си говорим отново, тогава всяко едно чувсто което изпитвах в първият момент в който я видях се върнаха, сърцето ми биеше като лудо. Започнах да се държа с нея всякаш я виждам за първи и последен път. Започнах да и казвам всеки ден колко е красива и колко много я обичам и мога да ви кажа, че нещата са много по-добре от колкото бяха първоначално. За това мили хора, дръжте се с останалите така както бихте желали да се държат с вас и ги приемайте с всичките им недостатъци колкото и много да са. Отношенията между вас и хората около вас са като огледало, каквото дадеш такова получаваш. И най-важното което разбрахме днес е, че е най-разумно да се вслушвате в себе си.
P.S: Не ме бива в писането, не съм литературно отдаден човек, но понякога е хубаво да отвориш умът си и да сътвориш нещичко. Ще завърша с едно цитатче от човек с психично отклонение: "Лекарството накара гласовете да си отидат. Сега съм самотен."
