Непокорна

III.

Ирина

Хари се затвори в кабинета си веднага след разговора ни, ако въобще можех да го нарека така. Какъв разговор след като този психопат чисто и просто ме заплаши? Той ме предизвикваше постоянно, караше ме да искам да му крещя и да го обиждам, но в същото време ме плашеше непреодолимо много, за да го направя наистина. Събуждаше някакви вътрешни конфликти в мен, с които ми бе прекалено трудно да се боря. Той можеше да се държи грубо и студено, но аз не можех да му отвръщам - не, това не беше нормално. Въпреки че ролевите модели в живота ми учеха точно на това, аз отказвах да приема, че мъжът по някакъв начин превъзхожда жената и се счита за по-висш. Обществото ни живееше с тази идея, която бе напълно погрешна. Може и светът да е розов за мъжете, но жените не живеят живот, а чисто плътско съществуване, за да задоволяват нечий нужди. Всички те проклинаха съдбата си, но аз смятах, че да си жена е гордост. Да си съпруга, не обект на желание, да си майка, не начин за създаване на наследство, да си домакиня, а не прислужница в собствения си дом. Но не така го виждаха останалите, мирогледите на майка ми и сестрите ми и най-вероятно почти всички представителки на слабия пол на Земята гледаха на себе си като предмети. Как щом сами не се оценявахме, очаквахме обществото да го прави?

Знаех в какво време живеех, знаех, че много неща са ми забранени само защото съм жена, и знаех, че Хари е прав. Най-лошото бе, че го отричах заради вярванията си за равенството между половете. Но как да отрека съдбата си? Как да отречеш реалността, която е на една стая разстояние? Избягах от нас с надеждата за нов и пълноправен живот, но едва издържах няколко месеца. Истината е, че ако не бе Хари, щях да съм в ръцете на Стив отдавна. Не знаех кой бе по-лошият вариант, поради простата причина, че и двамата бяха всичко друго, но не и истински мъже.

След като преживях известно време сама навън, осъзнах, че животът за една жена е далеч по-труден, отколкото прокламираха пропагандите. Не беше никак лесно да се бориш за права, когато никой не ти обръща внимание. Когато се запознах с Шер и Куини, и двете бяха бивши защитнички и феминистки, но след като си бяха намерили свестни мъже, които ги зачитаха за пълноправни човешки същества, животът им се бе променил. Те все още вярваха в равенството, но не смятаха да се борят за него повече. Казаха ми, че са изгубили прекалено много, защитавайки това, което не може да бъде спасено. Помня какво Шер ме посъветва "Примири се, че една жена не може да промени нищо в този свят. Просто намери мъж, който ще те обича и няма да те малтретира, и се моли да родиш момчета". Думите й тогава ми се струваха нелогични, но чак сега разбирам колко е била права. Когато ми предложи да се омъжа за един приятел на годеника на Куини, отказах, защото търсех истинската любов. Каква глупачка бах само... А не трябваше, по-добре любов насила с добър човек, отколко такава с лош. Прекалено късно бе да се върна назад и да приема предложението й. Сега отказвах да повярвам как се развиха нещата. Хари ме притежаваше според закона и нямаше как някой да му каже нещо или да го спре, най-малко аз. Докато не подпише документите, но съм деветдесет и девет процента сигурна, че вече го е направил, за да се подсигури. Едва ли ще иска мнението ми, не изглежда като мъж, който се интересува от една проста жена.