Prove It

1.We All Have Secrets

Седнах на леглото в стаята си. Не можех да си събера мислите. Хиляди емоции бушуваха в мен. Навън валеше. Ситни капчици дъждец се спускаха по прозореца. Някаква тайнственост се усещаше в приглушената светлина.

Бяха изминали 10 дни. 10 дни откакто Рейчъл изчезна. 10 дни откакто най-добрата ми приятелка потъна вдън земя. 10 дни откакто перфектната дъщеря, ученичка и най-желаното момиче в гимназията я няма.

Чувствах се виновна. Не можех да разбера, защо изпитвам тези чувства, но това беше факт. Онази нощ промени живота ми.

- Роуз, слизай! Време е за вечеря. – гласът на майка ме върна в реалността. Излязох от стаята и тръгнах да слизам по стълбите. Не се чувствах гладна, въпреки че не бях яла от дни. Напоследък нямах апетит. Реших да угодя на майка, защото ако и днес пропуснем вечеря щеше да се притесни.

Влязох в трапезарията и се настаних на мястото си. Миришеше на любимото ми – лазаня. Майка сложи порции за цялото семейство. Дълго време рових в храната си и се правих, че слушам разпаления разговор между Дерек и Питър. Не исках нашите да разберат, че все още не съм се съвзела.

- Не ти ли харесва? – попита ме майка.

- Просто не съм гладна. – отвърнах аз.

- Да не си мислиш, че като гладуваш тъпата ти приятелка изведнъж ще се върне? Е, познай какво, няма. Сигурно е избягала с някое момче и сега двамката си почиват около басейна на някой скъпарски хотел. – извика Дерек. Целият беше зачервен от яд.

- Моля те, престани! – едвам продумах.

- Дерек, моля те... – започна майка, но той не я остави да се доизкаже и веднага я прекъсна.

- Не, няма да спра, защото съм прав и всички вие го знаете. На нея и грам не и пукаше за теб, Роуз. Никога не те е мислила за приятелка.

- Казах ти да млъкнеш! – извиках с всички сили. – Страшно много те мразя! – допълних и станах от масата и се затичах към стаята си.

- Роуз, миличка... – дочух майка ми да казва, но не исках да слушам нищо повече.

Влязох в стаята и затръшнах вратата. Осъзнах, че плача чак когато лицето ми се намокри със сълзи. – Мразя го, мразя го... - повтарях си на ум. Не исках да приемам думите му. Предпочитах всичко това да не се беше случвало никога. Де да можех да върна времето назад. - Какво направих?