Ангел

Angel

Тичах в гората, усещах страха, който напира в мен.Стъпките се увеличаваха. Аз тичах и тичах колкото се може по-бързо. В момента исках само той да е тук и до мен. Да ме спаси от похитителя ми и да ме отведе на безопасно място.
Въздухът не ми стигаше, а силите ми ме напускаха. Исках да изчезна, но не можех. Спънах се в един клон и паднах на земята. Нечия ръка ме сграпчи. Обърна ме към себе си, а аз се ужасих. Ужасих се, когато видях кой ме преследва...... Ето какво се случи: Събудих се в някакъва стая, на един диван. Двама човека ме пазеха, но не можех да видя лицата им. Те бяха обърнати с гръб към мен, но все пак знаеха какво точно се случва. Дивана на който бях сложена беше от южната страна, но и цялата къща гледаше на там, ако ме разбирате. От към источната страна беше кухнята, нищо не обикновено, типична кухня. В кухнята, от северната страна имаше прави дървени стълби. Кой би предположил?! Разхождала съм се с приятелки край тази къща и никога не съм си представяла нищо по-различно от голямо и щастливо семейство, което се радва на живота, но хей, хората казват "Не съди книгата по корицата". Не съм съвсем сигурна как избягах, всичко се случи толкова бързо. Всичко ми беше много мътно. И ето ме сега, зяпнала своя похитител, който всъщност най-малко очаквах да е. Беше фитнес треньорат ми от 9 клас, тоест от преди две години. Бях ужасена от него само по-една причина и тя е че прочетох досието му. Треньорат се казваше Джейн Диби Ду, или поне ние /учениците му/ така си мислихме, истинското му име е Джонатан Валантайн Кроус. Знаех абсулютно всичко за семейство Кроус. Те бяха професионални убийци, крадци и мошенници. Винаги съм харесвала името Джонатън, но в момента ме ужасяваше. Аз гледах право в очите на треньора, който беше по-висок от мен с 3 или 4 см. Чуствах се адски глупаво, гледах бившият си треньор сякаш съм влюбена в него, оплашеното ми лице се беше изпарило отдавна. Гледах в очите на Джейк /треньора, аз така му викам/ и търсех отговор. Беше пълна тишина. Треньора очевидно също търсеше отговор в мойте очи. Имах чуството, че всеки моменът ще му се нахвърля и единственото нещо което ме спираше не беше фактът, че ме отвлече, а че някога ме беше учил на нещо, тоест ми е бил учител.
- Какво си ти? - попита ме Джейк, като наруши тихината. А аз го погледнах очудено, но и разгневено и му се развиках.
- Аз ли какво правя тук?! Хох, добре. Не знам, може би се опитвам да си спасявам кожата, защото ти и твойта група откачалки ме отвлякохте. - извиках му го в лицето, като между временно размахвах ръце. Което очевидно го разгневи, защото изведъх ме бутна със суперскорост в дървото, притискайки ме с ръцете си. Когато ме блъна в дървото аз леко извиках от болка, защото усетих как парче от кората на дървото се беше забило в гърбът ми.
-Аз...извинявай - каза ми той притеснен. - Просто имам нужда да запазиш тишина. Те могат да ни открият. - след като Джейк ми каза това той сложи показалец на устата ми, което ме накара да се почуствам странно. Треньорът се огледа, а аз очевидно загубих съзнание.
Събудих се в някаква сталня, беше ми очевидно, че съм на вторият етаж. Усетих, че имах голямо кърваво петно на гърба на блузата. Чух вратата да се отваря.
- По дяволите - каза на себе си и бързо се огледах, за да видя къде мога да се скрия. Имаше врата от лявата страна на стаята, вероятно банята. Имаше гардероб точно срещу вратата за банята. Аз реших да се вкрия в гардероба и докато похитителя ми ме търси в банята, аз да избягам. Усетих се как след секунди ще влезе в стаята, а аз още стоях скована. "Защо подяволите го правя?" минаваше през ума ми, но пак не помръдвах.
- Защото аз така ти заповядах - беше мъж, около 35, с леко кървящи, но сериозни рани. Каза това и затвори леко вратата, после започна да се приближава към мен.
- Кой подяволите си?
- Чудиш се как ти прочетох мислите? Спокойно, нормално е да се чудиш за такова нещо.
- Върви подяволите! - ядосано му го казах в лицето, като малко го наплюх. Изправих се и слязох от леглото и се запътих към вратата. Сигурна съм, че съм изглеждала супер тъпо, защото ходех като пияна, но в мое оправдание бях гладна до припадък, вероятно за това ме болеше главата и едва фокусирах. Бях точно пред вратата, поставих ръката си дръжката. Не знам защо, но се поколебах дали искам да отворя вратата. "Сериозно ли, какво ми става? Друг разчита мойте мисли, а аз не мога да ги разчета. Все тая, махам се от тук и не ми пука за колебания". Когато тръгнах да завъртя дръжката, някой ми докосна ръката. Аз погледнах нагоре, той все пак бе по висок от мен. Чак сега забелязах колко е красив. Той беше леко рус и със дълбоки сини очи. Той беше целият покрит с мусколи.
- Спокойно, няма да те нарамя.
- Мислите ли ми четеш/четете?
- Не, не. Но ако се съмняваш, носи това.- той ми подаде една гривна. Беше кафява нишка свита на две, на нея имаше еднин кръг в който имамаше звезда, беше сребърно.