Любовта не боли/Love does not hurt

Глава 1

Промени си мислите и ще промениш света.  

*Неутрал*

Часът беше 3:17 през нощта, а от малката стая се чуваха силни писъци. Светлините в стаята бяха изгасени, но ясно се виждаше фигурата на леглото. Мъжът въртеше глава ту наляво, ту надясно, сякаш искаше да се изтръгне от съня си. Не беше първата или пък последната вечер, в която сънуваше нещо подобно. Тези неща взеха да го притеснят от месеци насам. Кошмар след кошмар, проблем след проблем, но и нямаше изход от тази ситуация. Единственото, което оставаше на мъжа е да се пребори с тези кошмари. Затаил дъх, мъжът спря да се движи и сякаш по часовник отвори очи и издиша. Точно тук е и краят, връщането обратно в реалността. Докато анализираше какво се случва, очите му бавно огледаха пространството. Щом изправи тялото си, мигом се просегна над нощното шкафче, взе тефтера заедно с химикала и записа нещо набързо. Сякаш му беше станало навик да записва в тефтера си всеки свой сън, независимо дали беше лош или хубав. Тези малки бележки бяха залепени навсякъде в стаята му. Всяко листче си имаше дата, час, случилото се в съня и причината, поради която можеше да се случи. Причините бяха повече от ясни - стрес, напрежение, тревога, нищо ново. След минута мъжът остави тефтера на шкафчето и отново се унесе.

                    ***

Алармата продължаваше да звучи в помещението, докато собственика и не се събуди. Това беше шестнадесетото й позвъняване. Часът беше точно 9, а мъжът сякаш нямаше сили да се изправи. Леглото изцяло го беше погълнало. 

- Днес е денят. - каза замислено той. В този момент очите му се отвориха широко, а тялото му инстинктивно се изправи. Не отново.

- По дяволите. Закъснявам. - изцвили той. Да, отново той закъсняваше. Честно казано нямаше да му коства кой знае колко, но беше решен, че този път ще успее да мине интервюто. Нямаше време почти за нищо, затова просто си взе един бърз душ, облече се и излезе.

***

Мъжът изглеждаше притеснен, а преди него имаше още трима човека. Единственото, от което се притесняваше беше да не оплеска нещата. Това интервю беше последната му надежда. След минута един от секретарите на изпълнителния директор се появи. Мъжът изтръпна.