Омраза от пръв поглед

34 глава (финал)

***
7 месеца по-късно.

Коремът ми беше пораснал доста и вече приличаше на голям балон. Лежах на дивана в новата къща на Сам. Беше на два етажа. На първия имаше голяма всекидневна, кухня, баня и нашата спалня. На втория се намираха две детски стаи, кабинетът на Сам, който съдържаше малка библиотека за мен, и една гостна стая.
Честно казано винаги си бях представяла, че ще живея в подобна къща, но с Кийт.
Отново ми се доплака. Тъпите хормони нямаха спирка. Майка идваше да ми помага от време на време, а татко не се интересуваше какво се случва с мен.
Най-често ми правеха компания Сам, Клери и Иво. Да, Иво... щом разбра, че съм бременна от Кийт, не спря да се навърта около мен.
Изведнъж на вратата се позвъни.
- Влез! - извиках аз. Държах вратата отключена, все пак терминът ми наближаваше.
Вратата се открехна и вътре влезе Иво.
- Хей, Кати! - поздрави той. - Как си?
- Ако ме наречеш Кати отново, ще разбереш какво е една бремнна жена с бушуващи хормони да ти откъсне косата, косъм по косъм! - казах аз с най -милия тон, на който бях способна.
Той само се усмихна и се отпусна тежко на дивана.
- Къде е Сам? - попита Иво.
Повдигнах рамене и се опитах да седна, но плътта ми бе прорязана от остра болка.
- Ъхх... - изпъшках аз, а лицето ми се изкриви от болка. - Пак се започва.
Иво ме погледна уплашено.
- Спокойно, - казах аз. - само контракция.
Но май не беше само това...
- Ооу. - прошепнах аз.
- Какво "ооу"? - попита Иво.
- Водите ми изтекоха! - извиках аз, а паниката се надигаше в гърлото ми. - Закарай ме в болницата!
Иво ме гледаше шокирано.
- ВЕДНАГА!!
Той се забърза и ми помогна да се кача в колата.
От болката явно съм припаднала, защото сънувах Кийт.
-Кийт? - попитах невярващо аз.
- Здравей, Кити-Кат! - той ми се усмихна топло. - Много ми липсваш!
- И ти на мен! - казах аз и тръгнах напред. Той също се приближи и ме прегърна. Не беше точно неговата прегръдка. Ръцете му, обвити около мен, бяха като въздух. Но нямах нищо против, защото просто го исках много.
Кийт сля устните ни. Имах голяма нужда от това.
Откъснах се от него и го погледнах.
- Кийт, аз те о.... - не довърших. Той започна да избледнява.
- Знам, мила, но нямаме много време. Трябва да ти кажа, че и аз те обичам и че бих искал да кръстиш сина ни Крис. Моля те!
- Добре, но от къде знаеш, че ще е момче? - попитах аз.
- Няма време за обяснения! Сбогом, Кат! - той започна да се отдалечава. - Обичам те!
- И аз те обичам, Кийт.
Сън. Било е само сън.
Лежах в нещо твърдо. Около мен всичко бе бяло. Заслепяващо бяло.
- Здравейте, госпожо! - поздрави не непознат глас. Принадлежеше на млада жена.- Крайно време беше да се събудите. Да донеса ли сина ви?
- Син? - премигнах аз.
- Да, имате чудесно малко момченце. Ей сега ще го донеса.
Тя излезе от стаята и след по-малко от пет минути тя се върна с едно маничко създание в ръце. Беше увито в синьо одеало.
Жената ми го подаде и се усмихна.
- Решили ли сте как ще го кръстите?
- Ами аз... - започнах, но бях прекъсната от Сам, който влетя през вратата.
- Най-накрая се събуди! Не ме пускаха при теб!
Той изглеждаше направо истерясал.
- Всичко е наред! - казах аз и му подадох Крис.
***
Малкото ми момченце разтеше бързо. Вече бе на 5, а бе толкова зрял. След като се върнах у дома след болницата започнах да пиша дневник, в който разказвах постиженията и провалите на Крис, за да може Кийт да знае какво се случва с детето ни. Знаех че той не може да го прочете, но по някаква причина не желаех да спра. Това ми носеше покой и щастие. Така си представях, че Кийт е още тук.
Често ходех на гроба на Кийт. Веднъж заведох и Крис. Той ме попита:
- Защо идваме тук, мамо?
- Нали ти бях разказвала за татко? - момченцето ми ме погледна в очите и кимна. - Той е ето тук.
Посочих плочата, на която беше сложена снимка на Кийт. Помнех тази снимка. Той гледаше влюбено. Гледаше мен докато го снимах.
Удивително е колко много ми липсваше.
- А защо татко не е с нас? - попита Крис.
Не знаех как да му отговоря. Какво да му кажа? Че майка му го е лишила от възможността да има баща?
- Той беше болен. Много болен. - казах тихо аз. - Не успяхме да го излекуваме.
Една сълза се спусна по бузата ми. Крис прегърна краката ми, защото само до там стигаше, и каза:
- Не плачи, мамо! Аз нали съм тук!
Усмихнах се и погалих косата му. Колко бе зрял за възрастта си! Същински малък Кийт!
- Да, тук си...