Строях аз една къща, но не бях сам, всичките ми приятели бяха там още от слагането на основата, още от подкопаването.
Когато им показах планът за самата къща и че имам готови материалите, те много се зарадваха, още повече когато им казах, че ще можем всички да живеем в нея. Но най-радостни бяха, когато им казах, че от мен е всичко сложно, като финанси, място за къщата и тн.
Та отидохме ние на това място и започнахме да правим къща. Някои взеха лопати, други кирки, някои дори бяха вече донесли и мебелите, но то още не беше подкопано за основите, ах, че бързат тези мой приятели. Някои вече мислеха, кой в коя стая да бъде, кой да има тоалетна и баня в стаята и дали ще са ни нужни прислужници, защото планът за къщата беше, тя да е доста голяма и доста висока, да се вижда отвсякъде, (много обаче бързат тези мой приятели, хи-хи).
След време, обаче, започнаха да идват и проблемите, като например, започваше дъждовна седмица и нямаше как да се работи, пък и дъжда запълваше изкопаните дупки, които толкова се мъчехме да изкопаем. Започнаха и някои инструменти да издават багажа, някои пирони се забиваха накриво, дръжките на лопатите, кирките и другите такива инструменти, започнаха да се чупят. Хората, които работеха с тези инструменти, започваха да работят по-бавно или изобщо да не работят понякога. Тези, които забиваха пироните, също, започнаха да се отказват, защото я им ръждясаха пироните и чуковете, я се счупеше някоя дръжка на чук или пък пирон се забиеше накриво, за което ги разбирам напълно, да бях и аз на тяхно място и аз щях да се откажа.
Та започнах аз сам да си работя в повечето случаи, сам си копаех, сам си забивах пироните. Обаче и на мен ми се случи нещо лошо, с една от теслите, докато забивах пирони я изпуснах и си отрязах пръста. После обаче, изгубих цялата скица на къщата или по-познат като планът. Взех, че я строях по спомен, ама тя взе, че тръгна да се накланя, попитах се аз, „Къде сте мой приятели, да ми помогнете, къщата да изправим? Дали не бързат да дойдат, че да ми помогнат?".
Но успях, успях да построя къщата. Отне ми повече време, но успях. Направих я още по-голяма и още по-висока, сам я направих такава. Качих се на последният етаж, да видя гледката, взех, че видях, как моите приятели идват, ама бързат да не ви казвам, но не идват с празни ръце, носят мебели.
- Е, браво, голяма къща сме построили! – каза един от моите много добри приятели. – Ти нали не си забравил за нас? Когато копаехме тука с тебе, когато пироните забивахме заедно, като ни се чупеха инструментите. Помниш ли?
- Как да не помня! Помня! Виж колко по-голяма стана! Та за къде тези мебели?
- Е, как за къде? За нашите стаи! Ти, надявам се, си имаш свой мебели? Ние не можахме да вземем и за теб. Нямахме време и сили.
- Имам си, имам си! Айде влизайте, настанявайте се!
Ех, как ми липсваха моите приятели! Видяхте ли? Видяхте ли, че дойдоха, а вие си мислехте, че нямат да дойдат! Ето, даже, мебели са си донесли! Ей, това са моите приятели! Гордея се с тях и с мен, че можахме една обща къща да изградим.
