ВСЕ ОЩЕ ТРЪПКА - подвластен

7глава

~~~~

Вече беше минал около месец от строежа. Вече всичко придобиваше вид на нещо, а до колкото за онова с плочите.
Висичко беше готово, всички имена бяха записани с изключение на едно.

Всички хора идват тук ако не всеки ден, през ден.
Изливат си душата и след това си тръгват, за което никак даже не ги съдя. За това са направени, за да доставят някаква носталгия за хората..

А ако ставаше въпрос за носталгия..
Месец тук вече без никаква следа от Итън. Не съм го търсела, просто тайничко минавах покрай нашите Места и се надявах да го видя.
Минавайки от там написах един стих.

"Пак ми е едно такова... носталгично. Сакаш беше вчера,
когато двамата минавахме по тази умица, когато се лигавихме като малки деца и ни боляха коремите от смях, когато не пускахме ръцете си, защото искахме да ги топлим взаимно, когато се спирахме по улицата само, за да се гушнем,
когато се отделахме от останалите само, за да си останем малко сами.

Сакаш беше вчера, когато още се обичахме..."

Признавам си, че мога и повече, но е достатъчно да прочета само началото и да ревна.

Идването ми тук определено не е добре идея, в опита ми да го забравя си го втълпявам повече и повече.
Вече не е забавно.

-Госпожице Францо

-Да?

Дойде мениджърката ми и ми подаде телефона

-Иска да говори с вас.

-Кой?..

Мамка му. Шефката.

-Ало, да?

-Наясно ли си какво се случва?

-Какво?

-Искат да разрушат гробището, което направи, за да направят някаква друга сграда!

Изкрещя по телефона

-Какво?!

Не е истина..

-Каквото чу. Искам тази бъркотия веднага да се премахне до най-много две седмици или аз ще дойдат и ще разруша всичко!

Затвори.

-Как е възможно, кой? Всичко е законно, всичко е наше.

-Всъщност, възможно е, ако шефката го е продала.

-Заведи ме при нея.

~~~~~
От толкова  нерви дори не усетих как минах през всички етажи с асансьора

Влязох леко нагло, без да почукам