Bleeding souls 2

19. Глава

Падах и ставах, всяка кост в тялото ме болеше до мига, в който просто не изтръпнах от студа и вече не усещах нищо. Тео се забавляваше истински на некадърното ми пързаляне. Бях обивала ръце около врата му и се смеех на поредната забавна история, която ми разправяше. Неговите ръце ме държаха здраво за талията и времето бе спряло. Чувствах се презаредена с енергия след днешния изтощителен ден. Той лекуваше всяка рана след бръснача на Леон.

- Колко е часа ?-попитах, досетила се за Лия.

- Почти осем.-отвърна, поглеждайки към часовника на ръката си.

- Трябва ми телефона.-казах

- Добре, ела.-хвана ръцете ми и ми помогна да се придвижа до пейките, където бяха якето и чантичката
ми.- Ще му звънна с по видеочат, за да видя какво правят.-споделих

Изкарах телефона си и го набрах. Прехапах нервно устни и изчаках в продължение на минута и половина да ми вдигне. Със сигурност го правеше нарочно. Затворих и му звъннах пак. Нямаше да го оставя, докато не ми вдигне.

- Кажи, Сюзън. Зър-зър-зър през минута.-изхленчи раздразнено.- Лия е добре, не се тревожи за нея. / Не удряй котето !-извика Ева

- Котка ли има там ?-попитах и усетих как ритъма ми се покачва в гърлото от притеснение.

- Да, у дома сме.-отвърна той

- Лия има алергия към котки, тя не ти ли спомена ?-попитах и тревогата в гласът ми се вдигна на високо ниво.

- Не, не ми каза..-отвърна и погледна някъде в ъгъла.- Скъпа, изведи котката оттук.-нареди на жена си.

- Ще дойдем да я вземем, прати ми адреса си.-казах

- В моята къща сме, знаеш адреса.-отвърна

- Добре, идваме.

Затворих му и разтрих челото си.
Свалих кънките си и се обух набързо. Излязохме от сградата и се качихме в колата. Тео беше превишил скоростта над допустимото, защото не спирах да му натяквам, че трябва да побързаме и можехме да отнесем солидна глоба, ако ни засече някой радар.

- Аз съм виновна.-започнах да се упреквам.- Ако не бях я пуснала, сега нямаше да се случи нищо подобно.

- Ти нямаш вина, нито пък Леон. Не е знаел за алергията и. Нищо лошо няма да и се случи, успокой се.-хвана ръката ми.

Стиснах очи и се помолих тя да е добре и да не се наложи да отидем до спешното. Едва, когато пристигнахме пред познатите борови храсти ме изпълни едно леко облекчение. Слязох от колата и притичвайки се залепих за вратата.
Почуках настоятелно и когато Ева ми отвори, буквално минах през нея.