Изход

Глава 10

Ще платя операцията на брат ти. Както и всички останали разходи по рехабилитацията, болничния престои, пътуването. Всичко. Ще прекараш с мен двадесет и четири часа. Стои ли изобщо въпрос, в цялото изказване на Траян? Повтарям думите отново – няколко пъти, сякаш не правя това, откакто ги е изрекъл. Не. Той не ми зададе въпрос, той просто направи своето бизнес предложение. Не една нощ, след която тихо да си тръгна заедно с предателството си, а двадесет и четири часа, за да може да прави каквото и когато си поиска, за да е пълно унижението ми.

Отключвам входната врата и бавно поемам нагоре по стълбите. Изморена съм, толкова изтощена от непрестанната борба. Умът ми поема в посока на „възможността", за излекуването на Йоан. Представям си го да върви самостоятелно и да се... усмихва. Мислех си, че съм забравила усмивката му и огънят който гори в очите му, когато устата му се разтегли, но не. Споменът е жив, там в гърдите ми е, заседнал със всички останали щастливи спомени и също, като тях и този тежи. Тежи, че не съм виждала брат си да се усмихва от толкова много време, че вече не мога да го назова. Тежи ми, че самата аз не се усмихвам, тежи ми цялата сивота, болката която причиних, щетата, която по всяка вероятност ще нанеса. Вината ме изгаря жива, но няма проблем с мен, единственото, което искам е той да е добре, да започне да се чувства пълноценен. Бих могла да върна неговия огън. Огън, от който е останала само жар, която някак продължава да го поддържа жив. Въпросът е в едни двадесет и четири часа и доверието на брат ми към мен.

Вкарвам ключа в патрона на бравата и го завъртам. Посреща ме тъмният коридор. Прекрачвам прага, но с колебание, сякаш не съм сигурна, че тук се прибирам през последната година. Тихо е. Телевизорът не работи както обикновено и навсякъде е тъмно. Не мога да повярвам, че си е легнал сам, винаги ме чака, макар и заспал в количката. Затварям вратата след себе си и светвам, събувам ботушите си, събличам якето и тръгвам към стаята му, за да проверя дали се е сетил да вземе лекарствата си. Минавам покрай кухнята, където спирам, щом забелязвам нещо нередно с периферията си. Завъртам глава и първото, което ми прави впечатление е празната количка на Йоан, а после и самия той лежащ на пода в собственото си повръщано. Всичко е в мен се стяга, а стомахът ми започва да се усуква болезнено. .

- Боже! – Чувам някакъв далечен глас.

Чувствам се като вцепенена. Движа се, но не знам как, нито кога. Просвам се на колене до Йоан, който е в безсъзнание и диша едва. Диша ли наистина? Кожата му ми се струва сивкавожълта, студен е, а по челото му има избили ситни капчици пот. Вадя телефона си и набирам спешния номер, но дори не виждам екрана. Очите ми са приковани в Йоан, сърцето бие толкова силно, че не чувам свободния сигнал. Като че ли минава прекалено много време без никой да отговори, но накрая смътно осъзнавам, че чувам някакъв глас. Не мога да различа дали принадлежи на мъж или жена.