Омраза от пръв поглед

30 глава

Седях в стаята с. Навън печеше слънце. Бе топло и задушно. Точно време за разходка. Не можех да седя повече така. Обух на бързо едни къси панталонки и син потник.

Излязох от апартамента и сякаш краката ми сами започнаха да ме водят към спирката. Не можех да се спра.

Преди да се усетя стоях пред къщата на Кийт.

Звъннах на звънеца и зачаках. Не можех да помръдна.

Вратата се отвори след минута и от там се показа жена на средна възраст, с русо-кестенява коса. Очите й бяха подпухнали, сякаш е плакала.

- Здравейте. - казах аз. - Търся Кийт. Той вкъщи ли си е?

Жената ме изгледа странно, после в очите й се оформиха сълзи. Сърцето ми пропусна удар, после два...

- О, скъпа! Ти не знаеш ли?! - каза подсмърчайки жената. - Кийт е в болница. Откриха му тумор в мозъка. В хипокампа. Докторите му дават два месеца живот, не повече...

Жената се разхлипа, а аз не можех да повярвам на ушите си. Боже мой! Защо не ми е казал?! Аз... Божичко!!

Затичах се с всичка сили към болницата, чиито адрес ми каза майката на Кийт.

Влетях във фоайето и веднага поисках номера на стаята му.

- Каква сте на пациента? - попита ме студено рецепционистката.

Замислих се за кратък момент, а после отговорих решително:

- Аз съм неговата приятелка!

Жената кимна.

- Стая 100.

Благодарих и се затичах нагоре по стълбите.

Завивайки по коридора, се подхлъзнах на стерилния под, но успях да се задържа. Сълзи се стичаха по лицето ми, защото не знаех какво ще видя в стаята. Ами ако вече е твърде късно?! Знам, че майка му каза два месеца, но ами ако се е влошил?! Тогава какво?!

Хората ме гледаха с недоумение, но не ми пукаше.

Загледах се в табелките с номерата по вратите. 88...90...92...94...96...98...100!!!

Стигнах! Забих пети в плочките и се спрях с огромно усилие. През стъклото на вратата видях един мъж с докторска престилка да обикаля около фигурата, завита под белите чаршафи. Без да чукам влязох.

Докторът се обърна към мен изненадан:

- Госпожице, моля излезте! Тук не е за вас!

- Напротив! - казах задъхано аз. - Точно за мен е!

- Докторе, бихте ли ни оставили? - попита Кийт. Той не приличаше на себе си. Сякаш някой с магическа пръчка е изсмукал силите му. Целият бе овързан с абокати, десетки жици излизаха от една машина до леглото му и влизаха в тялото му. А лицето!! Това красиво лице нямаше цвят! Да не говорим за физиономията, която се бе появила щом ме видя! Смесица от уплаха, щастие и гняв... Много гняв.

Докторът кимна и излезе от стаята, затваряйки вратата.
- Кога смяташе да ми кажеш?! - извиках аз.
- Не смятах да ти казвам изобщо!! - извика на свой ред Кийт. - Ти се отказа от мен, за да отидеш при скапания ми брат!! От къде разбра как да отидеш при семейството ми?! И от какво бяха синините?
Сведох поглед. Какво щях да му кажа? Че са ме отвлекли? Или че баща му ме е пребил, а брат му спа в леглото ми, до мен?!!
Когато не отговорих Кийт вдигна глава и изкрещя:
- Кажи ми, по дяволите!!!
Подскочих леко и той веднага се успокои.
- Сега важната не съм аз, а ти. От кога знаеш? - попитах аз, приближавайки се бавно до леглото му. - Моля те, кажи ми...
Гласът ми беше тих и обезсилен.
Кийт се замисли за момент, а после проговори:
- Когато те видях на улицата в Созопол знаех. Тоест, тъкмо бях разбрал...
Комнах. Очите ми за пореден път се напълниха със сълзи.
- Кат, моля те, не плачи... Не си заслужава... - каза момчето в опит да ме успокои.
- Не си заслужава ли?! Не си заслужава да плача за теб ли?! Боже, Кийт!! Това е единственото нещо, което си заслужава на този свят!!! И знаеш ли защо?!! - вече ридаех неудържимо и думите излизаха от устата ми приглушени. Когато той поклати отрицателно глава, аз продължих: - Защото те обичам...
Не знаех дали ме е чул, но все пак не го повторих.
Кийт ме гледаше с мъка в очите. В следващия момент той разтвори ръцете си, подканвайки ме да отида в обятията му.
Направих го без колебание. Сложих глава на гърдите му, а той галеше с нежни и бавни движения косата ми.
- И аз те обичам, Катерина... - прошепна във врата ми той, докато оставяше малки целувки. Начинът, по който каза името ми, ме накара да изтръпна.
Сгуших се в него, а лекарят повече не се появи и много сд радвам, че не го направи, защото с Кийт седяхме така повече от час. Говорехме си, смеехме се, а той ме обсибваше с целувки. Най - хубавото нещо на света! Да бъдеш обичан от някой. За миг забравих как след два месеца Кийт ще умре и аз ще остана сама...