На ръба на световете

22. Нейтън

- Едно, две, три... дишай.. едно, две, три... дишай.. Спокойно всичко ще бъде наред, още малко и ще можеш да хванеш бебето в ръцете си. Дишай.. всичко ще бъде наред..

...

Момичето стои и се взира в мен. Изглежда наистина объркано- така, сякаш току-що се събужда от най-дългия сън в живота си. Но надали надхвърля моето объркване- допреди малко тя не можеше да ме чуе, нито види. Какво се случи сега?

- Загубих се, този път наистина се загубих.. Накъде да поема, кой беше правилният път? Хайде, Амарис, помисли, помисли..

Объркването ми се увеличава двойно, защото виждам, че тя всъщност говори на себе си, което автоматично изключва факта, че вижда мен.

Момичето, чието име явно е Амарис, седи на земята, държейки се за главата си така, сякаш размишлява върху нещо наистина сериозно. Така, сякаш животът й зависи от това нещо. А аз, изгубен в своите размисли и все още не осъзнал какво точно се случва, продължавам да стоя пред нея, като избягвам да правя резки движения от страх, че това може да я уплаши по някакъв начин. Дори да не ме вижда. Да, всеки ден се възхищавам на логиката си.

В следващия момент чувам как нещо започва да се пропуква и установявайки откъде идва този звук, поглеждам нагоре, като с ужас в очите виждам как един от клоните на дървото виси надолу, готов да падне във всеки един момент.

- Хей! Амарис! – викам, изпълнен с отчаяние, понеже нe очаквам ме чуе след многобройните опити, в които разбрах, че това не е възможно.

Звукът, идващ от падащия клон, се усилва все повече и повече, но решавам вместо да стисна очи, докато стоя безучастно, гледайки как огромното нещо се стоварва върху нея, да се опитам да я предпазя. Остават броени секунди, в които това е възможно да се случи, затова притичвам до нея с пълни сили, заставайки над тялото й като щит и този път затварям очи, но знам, че не стоя безучастен.

Очаквам вече да съм разпаднат на парчета, но няколко мига след като клонът се откъсва от дървото и се намира на сантиметри от главата ми, всичко около мен и Амарис заблестява в яркожълто, искри захвърчават навсякъде, така, сякаш съм в центъра на пламтящ огън. Ушите ми започват да пищят, да кървят, честотите са толкова високи, че ме разлюляват и губейки равновесие, падам на земята. Тогава поглеждам към нея и виждам измъченото й от викове лице, ръцете , с които здраво стиска ушите си. Поглеждам наляво и виждам падналия клон, който се намира на няколко метра от нас, пречупен на парчета, така сякаш се е ударил в нещо твърдо.

Ушите ми все още се възстановяват от силния писък, като в това време поглеждам към нея и забелязвам как малко по малко започва да сваля ръцете от ушите си и да вдига погледа си, който допреди това беше забит в земята. Не виждам никакви следи от кръв по нейните уши, докато тази от моите продължава да се стича надолу по врата ми.

След като вече съм разбрал, че тя не може да ме види, се учудвам, когато я виждам да се изправя бавно на крака, а малко след това идва до мен, подавайки ми ръка, за да ми помогне да стана от земята. При това, аз стоя втрещен, все едно съм забравил как се общува с човешки същества, страхувайки се да се докосна до каквото и да е в момента. Но решавам да се осъзная и да поема ръката й.

Започвам да се изправям, като още в първия миг усещам пронизваща болка в левия си крак. Поглеждам към него и виждам кръв, стекла се чак до глезена ми. Вдигам крачола си, за да установя, че съм се порязал на нещо остро, докато падам. Раната не изглежда дълбока, но определено ще остане белег. Не че се оплаквам, всъщност дори виждам нещо много красиво в белезите – показват ни, че всичко, което ни е наранило в даден период, изчезва след време, но оставя нещо след себе си, за да ни покаже колко сме силни.

Спирам да изследвам раната си, за да се обърна към момичето, което най-накрая успя да ме види. Чак сега забелязвам, че ушите й са непокътнати, но под носа й стои едно червено петно, при вида на което съчувствието ми се включва моментално. Откъсвам парче плат от тениската си, достатъчно, за да й помогне да попие стичаща се кръв. Колебаейки се, Амарис решава да го приеме, като малко след това виждам голямата благодарност, изписана в погледа й. Тогава тя отваря устните си така, сякаш казва нещо, но не успявам да дочуя нито звук. Мисля си, че може би все още има нещо нередно в нейните усещания, но няколко секунди по-късно самият аз отварям устата си, за да изрека „Извинявай, нещо ли искаше да кажеш?". Отварям устата си, но не долавям нито един звук, нито един звук... И осъзнавам нещо фатално - този път аз съм този, който не може да чуе нищо.