Белязан

14 Глава

Липсата на парапет на стълбите също не е в моя полза. Може би нямаше да е излишно, ако Ира бе помислила за това, вместо да събира цялото семейство, но се отказвам от забележката си. Докато се качваме отчитам как всички са притихнали, чувствам погледите им върху гърба си и едва се стърпявам да не хвърля поглед към Ереб. Едва ли е доволен, че тя ме подпира, водейки ме към стаята ми.

След цяла вечност с Дана влизаме в моята спалня и аз спирам по средата на стаята. Поглеждам я. Синият цвят, в който се е облякла отлично пасва на очите и кожата ѝ, прави я да изглежда още по-деликатна. Искам да протегна ръка и да я докосна, а в същото време си напомням, че не трябва да го правя, защото тя е с брат ми. Отсега нататък винаги ще е така. Аз ще съм отхвърленият, а той ще е с нея. Вътрешният ми глас крещи, че трябва да съм ѝ бесен, че само до преди минути бях изпълнен с омраза. Все още ме е яд на тях, но в същото време не мога да се накарам да ѝ кажа каквото и да било.

- Да ти помогна ли с горнището? – Пита ме.

- Мога и сам. – Дори тонът ми не е груб.

Бавно свалям ципа, а после и самата дреха, и оставам по бяла тениска и спортно долнище. Тя взема горнището от ръцете ми и отива към банята. Не разбирам защо прави всичко това и защо се държи така – като Дана от преди да бъде с брат ми, онази, която я беше грижа за мен. Последният път ѝ наговорих неща, с които не се гордея и болката ми определено не стана по-малка, но тя като че ли не ги помни. Разбира се, че помни, но защо не ми се сърди? Ако тя се бе държала така с мен, едва ли щях да я погледна отново.

- Какво става? – Не успявам да се сдържа и питам, когато излиза от банята.

- Трябва да поговорим. – Вдигам вежди и отивам до леглото.

Имам нужда да поседна след тези стълби. Мускулите ми са все още прекалено слаби. Правя крачка напред, а тя веднага се озовава до мен и ми помага. Нежна е и прекалено внимателна. Добре, наистина съм объркан и съм сигурен, че физиономията ми го показва много добре. Сядам на леглото и се облягам на възглавниците, а Дана сяда до мен.

- Брат ми няма да е доволен, ако те види така. – Казвам весело.

Всъщност, не искам да вижда смайването ми, но пък в същото време знам, че вече е късно за това. Тя поклаща глава, а устните ѝ се свиват.

- Казах ти, че обичам Ереб. – Да, това не са думи, които искам да чуя, а едва ли ще получа други. – Ерос, съжалявам за всичко, което се случи с теб, аз съм виновна. Знам го и не се оправдавам по никакъв начин. Ще приема гневът ти, защото го заслужавам, но не искай от мен да се откажа от него.