Звънецът ме изкара от мислите ми и тръгнах към кабинета по световни науки.Седнах на втората редица и отворих учебника си.Това беше най-противната лекция и всеки път се питам защо по дяволите я записах.
Професорът влезе в стаята и започна да обяснява за морала и аморала.
Останалите часове не бяха по-интересни.Броях минутите,докато и последният звънец би.В края на часовете събрах нещата си и тръгнах към забутаната уличка.
Колкото и да мразех автобусите и градският транспорт беше за предпочитане пред това да се разхождам по малките,страшни улички като някоя мафиотка за да чакам специален превоз.
-Трябва ли ти превоз?-попита ме онова момче,което беше до автомата днес.
Изглеждаше мил и приятелски настроен,но нямаше начин да му покажа къщата.
-Ами...не точно.-не знах как точно да го разкарам учтиво.
До него имаше високо момче с къдрава кафява коса и тъмни очила,които закриваха останалата част от челото му.
-Може би след ваканцията?-вдигна раменете си.
-Става.-съгласих се,но знаех,че нямаше да стане.
Двамата се отдалечиха и сега съвсем спокойно и най-неприлично можех да ги огледам.Дебелите якета и дългите панталони закриваха почти всичко,но все пак изглеждаха хубаво.
Тръгнах надолу по улицата и отбих в една от пресечките.Вратите на малкия автобус се отвориха и влязох в багажника.
-Последен ден?-усмихна се Даниел,но прозвуча повече като въпрос.
-Последен ден.-каза Кортни и стисна ръцете ни.
Знаех колко беше тежко,защото всяка една от нас претърпя много.Караха ни да играем на игри като истина или предизвикателство или покер.
Трябваше всяка една от нас да избере момиче.Избраното момиче остава без храна за една седмица.Ако не изберем нито една всички оставаме гладни.
Това бяха едни от най-кошмарните ми спомени.
-Ще измислим решение.-прошепна Елеонор.
През останалата част от пътя никой не каза нищо.И май нямаше какво да кажем.
Когато пристигнахме вратите се отвориха и ние излязохме.
-Моля,следвайте червените линий по пода,които ще ви отведат до стаите ви.-роботизираният глас кънтеше в тъмния коридор.
Влязох в стаята си и оставих чантата на леглото.Не мога да повярвам,че това е животът ми в колежа.Винаги ли ще бъда тук?Отидох до бюрото и извадих черна тетрадка от единия шкаф.Извадих химикал от бюрото и написах писмо в което пишеше всичко.От първият ми ден тук до сега.Знаех,че няма да го изпратя на никого,но просто трябваше да кажа на някой под какъв психически стрес съм.Нямаше как да го кажа на Кортни и останалите,защото винаги някой ни следеше.Навсякъде имаше хора,които постоянно ни наблюдават,а ние не ги забелязваме.
След три часа писане над това писмо шибаният роботски глас отново се чу:
-В гардеробите Ви има костюм за днес.Бал за Коледа!Преоблечете се и слезте долу.Весела ваканция!
Станах от стола и отново отидох до гардероба."За последно е" мислех си.
Отворих вратите и взех една от закачалките.На нея имаше дълга черно-червена рокля и черни високи обувки.
Нямах си ни най-малка идея какво ме очакваше там.
Преоблякох се и отворих вратата на стаята.Една по една стаите на останалите също се отвориха.Погледнахме се и тръгнахме към балната зала.
Отворихме дървените врати,а там ни очакваше нещото,което най-малко очаквахме.Всички от университета бяха там.
YOU ARE READING
SHADOW -H.S.
Fanfiction-Ще те съсипя!Ще съсипя всяка част от теб!-извика силно срещу мен и ръката му се заби в стената. -Хар...Хари..-не можех да намеря гласа си.Исках,но не можех. -Ще видиш,че живота не е лесен.Никога не е бил.Никога няма да бъде.-продължаваше да крещи и...
