Не бях ходила на училище около две седмици. Не говорех с никого само от време на време с Клери, която ми разказваше какво се случваше в по време на часовете. Не че я слушах много, но едно от малкото неща, които чух беше как Кийт идвал всеки ден пред класната ни стая и ме чакал, Клери и гаджето й Картър му правели компания, докато един ден просто спрял да идва на училище.
Стана ми мъчно за него. Бях му дала лъжливи надежди, когато в онзи ден го оставих да ме прегърне. Беше грешка и не знаех как да му кажа. Щях да разбия, очевидно крехкото му сърчице. Вярно е,че усетих пеперудкате в стомаха си при допира му, но това не значеше нищо. Аз не го харесвам!
Когато реших най-после да отида на училище, той беше там. Как,по дяволите, е разбрал, че съм се върнала?!
Клери! Естествено!
- Хей! - каза Кийт с усмивка до уши. - Как си?
- Виж сега, Кийт. Това, че ме прегърна беше само поради причината, че ме хвана в удобен за теб момент. Аз изгубих важен за мен човек, а ти уцели мига. Това е! Съжалявам, но не изпитвам нищо към теб. - казах аз на един дъх. Не разбирам само едно... Защо когато казах последното изречение нещо в мен се счупи...?
Ако съдя по изражението на момчето пред мен разбрах, че и с него се случи същото.
Той наведе глава, а усмивката му се изпари. Почувствах болка. Но защо?
След миг седяне с наведена глава Кийт я вдигна, а на лицето му беше изписана фалшива усмивка.
- Добре... - рече той с мъка. - Ще те оставя на мира, но знай, Кат, винаги ще бъда на среща, ако имаш нужда от приятел, на чието рамо да поплачеш. Довиждане, Катерина!
О, боже! Какво направих!?
Идеше ми да го извикам, да му кажа да се върне, но от устата ми не излезе нито звук.
Гледах го как се отдалечава. Не бях забелязала кога Клери се е приближила и ме е прегърнала.
Исках да заплача, но нямаше да го направя пред толкова много хора. Все пак си имах гордост!
Денят премина обичайно. Все същите глупости бяха на дневен ред. Успях да се поразсея като крадях шапката на едно момиче на име Мила (не се подвеждайте по името, не винаги е много мила! ). С нея постоянно се дразнехме. Но винаги се връщах към мисълта, че искам да се прибера у дома.
Щом би последния звънец да имаше как, щях да изхвърча от училището. Буквално!
Като се прибрах се затворих в стаята си и плаках. Никой от родителите ми не дойде да ме успокои, защото знаеха или поне подозираха колко много ми се е насъбрало напоследък и исках да остана за малко сама. Само аз, мислите и сълзите си. Далеч от всичко и всички.