Сабудих се от рязка болка в лявото рамо, същото, в което беше забит розовият бодил. Вечерта когато се прибрах обясних на мама как съм се спънала и съм паднала в един храст и тя ми помогна да извадя бодила и да се превържа.
Отворих очите си и видях, че дядо ми, бащата на татко, ме гледа очаквателно.
Много обичах дядо. Той беше най-готиният дядо на света. Само заради него се чуствах супер в семейството си.
Изправих се до седнало положение и казах:
- Добро утро, дядо.
- Добро утро. - каза и той.
- Има ли проблем? - разтърках сънено очи.
Имаше нещо странно в очите му. Обикновено имаше един закачлив, изпълнен с живот пламък. А, днес беше различно. Този живец просто го нямаше.
- Всичко е наред. Но...- той се изкашля - дойдох, за да ти кажа, че отивам в ... ъм... болница. За...ъм... операция на гръбнака.
Ококорих се. Как така? Не може! Не!!! Знаех за проблемите на дядо , но не очаквах да стане такова нещо.
- Кога?
- Трябваше да отида преди час, но исках да ги кажа лично. Всичко ще е наред.
Но това не ми беше достатъчно!
- Обещай ми, че ще се върнеш! - стараех се да не заплача. Ами ако не се върнеше! Не, Кат, не мисли такива неща!!
- Обещавам! - каза ми дядо и ме прегърна. Вдишах аромата му и си казахме "Довиждане".
Днес реших, че ще си изключа телефона и ще уча. Започнах с биология. Назубрих всичко за гъбите и тяхното устройство.
След около час реших да си почина и да хапна един шоколад.
Вече беше около три следобед. Знаех, че досадниците и най-добрата ми приятелка са на уроци по математика, затова си вкючих телефона. Веднага започна да пиука като луд. Едно, две...четири...осем пропуснати повиквания! Станаха 14!
Клери, Кийт и Иво бяха званяли общо 10 пъти, а другите четири бяха от мама. Леле! Мама! Ужас!
Веднага я набрах, а тя моментално отговори.
- Ало, мамо? Извинявай, че не вдигах просто исках да уча на спокойствие и...
- Не се притеснявай, но трябва да ти кажа нещо. - прекъсна ме мама.
- Добре, слушам...
- Кат, дядо ти... е починал. След операцията се появили усложнения и той... - мама не довхрши, а и аз не я слушах.
Затворих.
Не може да си е отишъл. Той ми обеща! Обеща, че ще се върне!
Плаках повече от час. После сякаш сълзите ми пресъхнаха и седнах на стола до прозореца. Седяла съм така до 21:24 когато мама се е прибрала.
На следващия ден не отидох на училище. Не чувах и не виждах. Просто седях там, до прозореца и тайно се надявах, че той ще се върне.
Повече от седмица не отидох на училище или поне на мен така ми се стори. Загубих представа за времето.
Погребението беше в сряда. Не знам как мина, аз... не внимавах много. Просто минах на бързо покрай ковчега с тялото на дядо и си тръгнах. Не можех да го гледам там, когато беше обещал...
На връщане към вкъщи се блъснах в някой. Кийт.
Не ми беше до него сега. По дяволите! Защо не се откаже!
- Хей, добре ли си? - попита той.
Щях да кажа"да", но не исках.
- Не, не съм добре! - извиках през сълзи.- Не ми е до теб! Махай се!
Той обаче, не се махна. Преди да се усетя вече ме беше притиснал в прегръдката си. Не го отблъснах, защото бях уморена от битки с него, а и усетих онова чувство в стомаха,което усетих и на стълбите в събота. Беше приятно, но и странно.Той прошепна в ухото ми:
- Никога няма да те оставя. Дори да ме отблъскваш!