- Сър? - Техюнг подаде главата си през вратата плахо.
Получил позволение да влезе, той прескочи прага, извървявайки петте крачки бавно, с желанието да отложи разговора колкото се може по-далеч във времето. Настани се на стола срещу шефа си внимателно и положи куфарчето на бюрото. От отсрещната страна не получи никаква реакция, както и очакваше, Юнги прелистваше някаква папка и съсредоточено изучаваше съдържанието ѝ. Ким стоеше, изправил гръб без да издава и звук, опитвайки да извини нерешителността си. "Ще го изчакам да приключи, да, точно така. Няма да го притеснявам." - мислеше си той докато въртеше очи тревожно.
Техюнг не бе страхливец, не, просто бе прекалено наясно с някои неща. Бе се сблъсквал безброй пъти с изненадващите изблици на шефа си и се беше научил да премисля добре своите действия.
- За какво си тук? - Чернокосият измърмори приглушено измежду пръсти щом мълчанието стана прекалено дълго. Бе надигнал глава, впил поглед в този на Ким.
Момчето се прокашля нервно. Бавно отвори куфарчето си, изваждайки оттам калъфчето си с очила, напоследък не ги слагаше често поради мързела си, но сега всяко действие, с което можеше да загуби още време, бе от полза. Старателно избърса кръглите им стъкла с памучна кърпичка и когато ясно долови раздразнението на Юнги реши, че е най-разумно да говори направо. Извади няколко листа и свали куфарчето на земята.
Хартия въобще не му бе нужна, за да изкаже дословно думите на Югьом, но предпочете не той да е вестителя на лошите новини. Подаде листовете на Юнги неохотно и зачака бурята.
Мин ги придърпа пред себе си, плъзгайки очите си по произволен ред. Замръзна, когато стигна до познатото име.
- Какво е това! - Викът му, макар и очакван, сепна Техюнг. - Този кучи син! - Те стоеше тихо, свъсил вежди.
По адрес на другия бяха изредени още купища обиди. Очите на Юнги бяха почернели, изглеждаше така сякаш още малко и ще изпадне в дива истерия.
- Защо ти ми носиш това, а? - Езикът на Ким се оплете, но въпросът вече имаше отговор. - Жалък страхливец! Не може да го заяви сам, толкова е смешен - Юнги изплю с омраза и зарея поглед в нищото. Страховита усмивка се появи на лицето му, истеричния му смях заля стаята.
Изглеждаше като психично болен.
- Сър, добре ли сте? - Те се пресегна, опитвайки да го достигне.
Мин бе скрил лицето си в шепи и се хилеше неудържимо. Цялото му тяло се тресеше.
- Сър?
- Ох, Техюнг, по-добре не съм бил - кестенявокосият се стресна щом най-сетне успя да зърне лицето му. Страховитата усмивка не бе напускала мястото си. - Това трябва да се отпразнува!
- Какво? - момчето направи учудена гримаса. За какво говореше той? - Сър, мисля, че е добре да се приберете. Хайде, ще Ви закарам до дома ви.
Юнги не отрази думите му. Стана ненадейно и събра нещата си набързо, налудничавият му кикот не бе спирал. Едва едва се добра до закачалката, за да вземе палтото си. Техюнг го следваше плътно, готов да му помогне с нещо. Не го бе виждал такъв. Очакванията му бяха съвсем различни, но това, което се случи го изплаши. Какво трябваше да направи сега?
Преди да се усети, вече подтичваше след по-големия в опит да го настигне. Юнги понечи да се качи в своята кола, но Те го спря навреме.
- Сър, ще Ви закарам.
Мин се примири и минута по-късно вече бяха потеглили. Те бе решил да го закара до дома му, в някакъв кратък миг се бе сетил за Джимин и че той най-вероятно ше знае какво да прави. Шефът му се беше умълчал. Не се чуваше и звук, а главата му бе извъртяна към прозореца и лицето му не се виждаше.
Пътуваха все така в тишина, по-малкия бе изключил и радиото, идваше му в повече сега. До някъде разбираше защо Мин прие всичко толкова тежко, Югьом бе важен партньор, някой чието доверие се бе спечелило с множество борби. Техюнг бе наясно колко много бе дал и направил Юнги за този човек. Да се оттеглеше в такъв момент наистина бе предателство.
- Спри тук! - Юнги нареди изведнъж.
- Моля? - другият се почуди дали не е разбрал грешно.
- Спри тук!
Техюнг не се двоуми, а веднага отби, спирайки плътно до тротоара. Не можа да осмисли
кога чернокосият бе напуснал колата. Скочи след него, набързо огледа колата, уверявайки се, че няма да пречи на никого и се изстреля след другия.
Свиха в една оживена уличка пълна с още работещи заведения. Юнги се спря пред един нощен клуб и влезе през малката врата след като показа личната си карта на охраната. На Техюнг не му остана нищо друго освен да го последва.
Това нямаше да свърши добре.
***
Джимин прелистваше страница след страница, но едва малка част от това, което четеше, достигаше до него. Отново бе потънал в размисли, които всячески опитваше да изкара от главата си. Последната седмица бе истински кошмар. Юнги се държеше с него като с прислуга. Нареждаше му какво да прави и вдигаше скандал за най-малкото нещо. Вчера го бе замерил с чиния, за която твърдеше, че е мръсна. Минаваше с пръст през рафтовете и шкафовете, за да се увери, че са чисти, иначе горко му на Парк. Не го пускаше дори до магазина, русокосият се чувстваше като в затвор. Психиката му започваше да го предава и най-незначителното нещо го разплакваше. Това бе седмицата, в която за първи път се запита дали няма да е най-добре да сложи край на всичко, да отнеме живота си и да прекрати това мъчение, цялото страдание. Щеше да е толкова лесно, можеше да се избави от този ад.
Но точно тогава се замисли за семейството си, за родителите, приятелите, братовчедите, всички, които го обичаха и държаха на него, всички, които щеше да нарани.
Избърса очите си, когато осъзна, че отново са пълни със сълзи. Проклето да беше сърцето му, проклет да беше Юнги, проклета да бе тази несподелена любов. Болеше толкова силно.
Момчето прегърна коленете си и зарови лице в тях.
Плака дълго, плака с глас, изля всичко, което таеше в себе си. Олекна му, макар и малко.