Чонгкук застана пред голямата сграда и въздъхна.
Уви, ще не ще, трябваше да влезе и да продължи живота си на студент. Но си признаваше , че почивката му се отрази добре и дори го показваше.
Усмивка се заигра по устните му, когато влезе в кабинета и видя Юнги.
Приближи се, сядайки до него.
- Хей. – Продума му, карайки момчето да го забележи.
Юнги примижи очи, хвърляйки му подозрителен поглед.
- Защо изглеждаш щастлив?
- Туше. – Повдигна ръце. Сутринта бе забравил да си убие бад бой гащите, очевидно.
- Не ме разбирай погрешно. – Започна да се оправдава. – Но прекара цялата ваканция далеч от яките купони тук със семейството, от което бягаше.
- Да, знам. – Въздъхна. – Може би е защото съм твърде влюбен.
- Чакай малко...-Направи тъпо изражение. – К‘во?
Кук завъртя поглед невинно. След което започна да си оглежда ноктите.
- Ехо? – Продума, започвайки да тресе длан пред лицето му.
- Стреснах те, нали? – Усмихна му се дяволито.
- Аз още чакам обяснение. – Поясни му.
- Добре, добре. – По изправи се в стола си и оправи коженото си яке. – Докато бяхме при майка ми с Техьонг, може да съм осъзнал някои неща за себе си.... И сега сме заедно? – Сбръчка вежди. – Знам, че звучи странно и налудничаво, но всъщност не е така.
Юнги поклати глава положително, но с каменно изражение.
- Защо ме гледаш така? – Притеснението се надигна в него. – Нима не направих правилното нещо?
- Не, не.. – Успокои го. – Глупости, всичко е наред. – Юнги преглътна подробностите с бесния бивш, който искаше мъст. Но не беше той този, който трябваше му каже. – Щом го чувстваш правилно, значи е. Просто ми е малко странно. Няма да те виждам как се натискаш с поредната в поредния бар. – Подпря главата си на масата, започвайки да мисли дали приятеля му щеше да се промени коренно от връзката си.
Честно казано не бе толкова близък с Джимин и Намджун, колкото с Чонгкук. Не искаше момчето срещу него да сложи розови очила и да го забрави, погълнат от „любовта си“.
- Това да не е тъжно лице? – Присмя му се. – Мин Юнги, да не би да е сантиментален?
- Млъквай! – Раздразни се и го блъсна леко с ръка по гърдите. – Просто се отнесох.
- Виж... Ако се притесняваш, че ще се затворя в нас и ще спра да го удрям на купон – грешиш. – Постави дланта си на рамото му. – Няма нещо, което да ме откаже от най-хубавите ми години. Просто е мой ред да те позяпам как се закачаш с какички и повръщаш в тоалетната. – Засмя се.
- Ха ха. – Завъртя поглед, премествайки го настрани.
~~
Техьонг бе сложил слушалките си и погълнат от музиката, пишеше поредното си есе.
Като за първи ден бе натрупан с бая неща, които трябваше да прегледа или напише. От части и не се и противеше, харесваше му да бъде разсеян с нещо. А и не искаше да търси по-големия веднага щом му се бе отдало свободно време.
Концентриран, едва забеляза ръката, която ги побутваше.
Техьонг се обърна рязко, разширявайки очите си. Свали бавно слушалките си, леко онемял.
- Най-сетне. – Стисна челюст, опитвам се да ти привлекат вниманието от няколко минути.
- Джимин... – Въздъхна.
Момента на истината.
Джимин бе в стаята му и щеше да иска отчет за това дали е казал на Кук.
- А-аз.. – Започна русия.
Честно казано не си представяше как щеше да признае на чернокосия. Дори не можеше да си представи свят, в който той разбира! Не искаше да гледа как погледът, който тъкмо почна да се стопля, как изстудява.
Не искаше и не можеше. Не можеше да преживее да загуби човека, за който беше дал повече от всичко. Болеше го само от беглата мисъл, която леко се прокрадна и изчезна за по малко от секунда.
- Спести си го. – Прекъсна го, повдигайки ръка – Знаеш ли колко си безотговорен, Техьонг? – Опита се да смекчи тонът си, но му идваше вече в повече. – Всичко щеше да е наред ако преди 10 дни просто ми беше вдигнал телефона!
- Джимин, моля те... – Прекъсна го – Моля те, не му казвай.
- Виждаш ли? Ти дори не ме изслушваш... – Скара му се. – Щеше да си спестиш всичко, Те! Търсех те за да ти кажа, че няма да казвам нищо! Но, не.. Ти реши да избягаш с Чонгкук в Пусан, акъл имаш ли изобщо?
Техьонг ахна в изненада.
- Какво си мислеше? Че не знам къде си? Осъзнаваш ли, че познавам хората в неговото обкръжение. Можех да дойда по всяко време...
Поклати глава и изсъска, когато устната му се разрани за пореден път днес. От нея бликна кръв, а Те посегна взимайки една от мокрите си кърпички на бюрото. Подаде я на Джимин, който го погледна с раздразнителност, но я взе.
Техьонг се загледа в лицето му, хем асимилирайки думите му, хем осъзнавайки, че не бе забелязал видната рана на устната му, но не беше само тя..
- Джимин, грим ли носиш? – Попита го, сбръчквайки вежди.
- Дали нося грим? – Отговори гневно момчето. Можеше да го убие с поглед. След което започна да си търка с мократа кърпичка лицето, премахвайки цялата козметика.
Техьонг се шокира, виждайки всички червено-лилави петна.
- Да, Техьонг! Нося грим.. – Обясни му.
- Кой ти направи това? – Недоумяваше, забравяйки за темата им на разговор.
- Беше Джаксън. – Разясни му. – Беше полудял и искаше да му кажа с кого си му изневерил!
- Какво? – Ококори се насреща му. – Ти каза ли му.?
- Той почти не ме уби? – Изкрещя. – Но дори не знам дали ме е чул. – Отговори му с по нормален тон.. – Виж, този е ненормален и повече няма да се меся в нищо. Просто се опитай да изкараш жив Чонгкук от тази ситуация, преди онази откачалка да го спипа. – Каза на един дъх, а после излезе тихо, както и бе влязъл
~~
Искам искрено да Ви благодаря за 10К четения. Дори ни става тъпо да Ви кажа, че остават около 5глави преди края.