Събудих се и първото, което видях беше, че лежах в някаква стая. Беше болнична стая. Как по дяволите попаднах тук?
Ръката ми беше превързана и не ме болеше много. Сигурно щяха да останат белези.
Огледах се отново и видях Мейсън, който седеше на леглото до мен и ме гледаше.
-Какво правиш тук? - попитах
-Нищо. Просто чаках да се събудиш.
-Събудих се. А сега чао.
-Може ли да не бъдеш толкова груба?
-Не. Ти ли ме доведе тук?
-Да.
-Как ме намери. В смисъл бях в тоалетната и беше заключена.
-Вече не е заключена. Така де...чух, че от вътре някой плаче. И се сетих, че това си ти, защото кой би плакал в тоалетната.
-Благодаря. Колко мило.
-От колко време се режеш?
-Това беше за първи път. - казах и погледнах към превърната си китка.
-Защо го направи?
-Защо ли? Защото животът ми е пълна гадост. - казах тихо.
-Аз сигурно съм една от причините?
-Наистина ли, как се сети? Може би, защото постоянно ме тормозиш и не ти пука за нищо, от както се появи всичко е шибано. Животът ми е шибан още от денят в който те видях!- почти извиках и видях че го наранявам с думите си, но той си го заслужава!
-Знам, че ме мразиш и ще продължи да е така. Съжалявам. Не мислих, че толкова те натоварвам.
-Мислиш ли?! Заради теб се превърнах в най-големия аутсайдер в училище, никой не иска да говори с мен всички ме отбягват. А, преди имах приятели имах и най-добра приятелка, която сега е най-голямата кучка на света и заради нея ме изнасилиха и дори когато си мислих, че съм открила приятел, той ми е каза, че не иска да се срещаме повече, защото не иска да му съсипя репутацията! Но не ти не си виновен, за нищо, просто съсипа живота ми! Какво толкова?!
Мейсън изглеждаше шокиран от това, което казах.
-Съжалявам.
-Не, не съжаляваш. Ти никога не съжаляваш и съм сигурна, че дори и сега не си искрен. Знам, че не ти пука за нищо. И не съжаляваш за нищо, което си ми сторил. Просто ми кажи, защо постоянно изливаше гнева си върху мен?
-Не знам. Просто се дразних от това, че си по-добра от мен във всичко и заради това започнах да го правя.
-Ти сериозно ли?
-Да.
-Нямам думи. Защо просто не говори с мен или просто защо не ме остави намира и не тормозеше някой друг?
-Не знам. Съжалявам.
-Аз съжалявам, че си такъв кретен. - казах тихо
-Знам че съм кретен. Не е нужно да ми напомняш.
-Добре.
-Ти за какво говореше по-рано за какво изнасилване говореше?
-Няма значение.
-Има значение! Кой те е изнасилил?
-Онова момче от купона. - казах тихо.
-Кога се е случило това?
-Вчера.
-Защо не ми каза?
-Защото не знам. И откъде да знам, че те интересува. Както и да е все тая. Не мога да върна времето назад. За жалост. - казах и усетих как щях да заплача отново, но спрях сълзите си.
-Съжалявам.
-Няма проблем, ти не си виновен затова. Всъщност има проблем, но все тая. Вече ми е все едно. Защо ме доведе в болницата?
-Моля? Може би, защото щеше да умреш.
-Да ме беше оставила. И да не се налагаше да живея този жалък живот, който водя. Поне нямаше да страдам вече, заради никой. - казах и усетих как няколко сълзи се спускат от очите ми.
-Животът ти не е жалък.
-Не е вярно! Ти нищо не знаеш! Мразя животът си, защо щях да искам да се самоубия?
-Защото си луда,тоест не знам. Не се отвинявай.
-Добре...все тая. Благодаря, че ме спаси отново. Въпреки че ми се искаше да не го беше правил. Но благодаря, все пак. Можеш да си тръгваш не искам да те задържам. - казах
-Няма проблем, не ме задържаш, просто исках да се уверя, че си добре.
-Благодаря. Но искам да се махна по-скоро от тази болница.
-Добре. Аз ще тръгвам, защото ми се отвори работа при един човек.
-Добре. Чао и благодаря. - казах тихо
-Довиждане....Кейт. - каза и си тръгна.
След около десет минути в стаята влезе някакъв доктор .
-Извинете. - казах и той се обърна към мен.
-Да?
-Кога ще мога да си тръгна?
-След малко. Но трябва много да внимавате и повече да не правите такива неща, защото можехте да умрете. - Сериозно ли? Ти да видиш? Не е, като това да е била целта ми...
-Добре. Нещо друго.
-Да храненете се повече, защото сте слаба и това може да доведе до усложнения. Вие изобщо грижите ли се за себе си?
-Доколкото знам да.
-Добре. След малко Ви изписваме и все пак внимавайте. - аз само кимнах и доктора излезе от стаята.
Прибрах се вкъщи и видях майка ми, която седеше и просто гледаше в една точка. Изглеждаше притеснена.
-Кейт? Най-после се прибра!
-Да. Какво е станало? - попитах
-Ти ми кажи. Защо си опитала да се самоубиеш?!
-Кой ти каза това? - попитах.
-От болницата ми се обадиха. Не отидох, защото ми казаха, че с теб е някакво момче. Той твой приятел ли е? Съученик? И защо по дяволите си се рязала?!
-Добре. Не ми викай! Първо онова момче не ми е приятел, само съученик, дори не го познавам. Просто ме е намерил в училище,когато съм се рязала.
-Защо го направи?
-Не знам. Просто напоследък ми писна от този живот. Всичко е скапано. И исках повече да не страдам.
-Защо не ми каза, че се чувстваш така? - попита и ме прегърна.
-Не исках да те притеснявам. - казах тихо.
-Трябваше да ми кажеш. - каза и започна да гали гърба ми.
-Може ли да се качвам в стаята си? - попитах
-Да, добре.
Качих се и първото, което направих е беше да си взема душ. И облякох розовата си пижама, която много си обичах. Застанах пред огледалото и цялото ми лице беше зачервено. Да по пътя към вкъщи плаках малко, както винаги.
Махнах бинта от ръката си и видях белезите. Наистина бях стигнала прекалено далеч,но не съжалявам за действията си.
Смених бинта си с нов и взех любимата си книга и легнах в леглото си и започнах да чета. Книгата беше много интересна, но мислите ми бяха на друго място.
Мислих си за Мейсън, защо реши да се държи добре с мен. И дори мисля, че днес беше загрижен. Въпреки "хубавите" неща, които му казах днес в болницата видях, че наистина е загрижен, но не знам дали да му вярвам, а и да му повярвам това нищо няма да промени.
Сякаш ще го заобичам след това.