-Роуз, аз... - опита се да каже нещо, но спря.
-Ти, Люк. Да, ти! - казах му аз. - Всичко беше добре, ти се грижеше за мен и се държеше така сякаш знача нещо повече за теб. Преспа с мен, уверявайки ме че не съм поредната ти и никога няма да ме зарежеш. Скоро след това ти събра нещата ми и просто така ми съобщи, че вече не съм ти нужна. Остави ме сама посредата на пътя, късно вечерта! Знаеш ли какво стана след това? Бях в болница! Вечерта когато ме заряза навън имаше силен ватър и дъжд. И докато се лутах на ляво на дясно, опитвайки се да разбера какво направих започнах да се задушавам! Не знам как и кой ме е довел до болницата, защото когато се събудих той си беше тръгнал. Но знаеш ли какво осъзнах? Дори на един непознат му е пукало повече за мен, отколкото на теб. Това ме съсипа. Бях изпаднала в депресия! Заради теб стоях в онова болнично легло почти една седмица, плачейки! Плачех за човек на когото му е все едно дали съм жива или не!-излях душата си пред него, а той просто стоеше и ме гледаше. - А сега, отново искаш да си тръгнеш.
-Аз не съм си тръгвал, Роуз! - каза тихо. Поклатих отрицателно глава за да спре да се държи така, но той продължи. - Онази вечер бях там. Не си тръгнах. Не те оставих.
-Направи го, Люк.
-Не съм, принцесо. Бях спрял колата далеч от пътя и просто те наблюдавах. Никога не бих те оставил сама в тъмното. Наблюдавах те докато ти се съсипваше. Накрая ти просто спря да се движиш. Когато стигнах до теб ти беше припаднала....
-И ти ме заведе в болницата? А след това си тръгна.
-Не съм. Не съм се отделял от теб.
-Ти... Нарочно ми писа, нали? - Той поклати положително глава. Знаех си.
-Исках да говоря с теб. Да знам как си. Как се чувстваш...
-Искам да знам защо ме остави така? Аз ли направих нещо?
-Не, принцесо... Ти заслужаваше щастие, аз нямаше как да ти го дам. За това си тръгнах.
-Колкото и да ме боли си го признавам. Ти беше моето щастие и с теб бях щастлива.
-И аз бях щастлив с теб, Роуз. Ти си всичко което искам. Осъзнах го късно и реших да си те върна.
-За това ми писа. За да си ме върнеш?!
-Исках да те държа из късо.
-Като ме плашиш до смърт!? Започнах да получавам паник атаки, знаеш ли?! - почти извиках.
-Знам и съжалявам. Но и ти имаше вина. Ако не беше целувала онова лайно, аз нямаше да го убия.
-Ами Джаксън? Той дори не ме докосна! Защо го уби? - Той мълча известно време.
-Няма да те оставя. Никога повече. - обеща ми, придърпвайки ме в прегръдка. Знаех какво ми причинява и не съм сигурна какво още ще направи за в бъдеще. Но не мога да живея докато знам, че той може да бъде с друга и да я обича така както обича мен. Думите му ме успокояваха, макар да знаех, че рано или късно може да го направи. Започнах да се унасям, така и не разбрах кога думите бяха излезли през устните ми.
- Страх ме е, че този път няма да постъпя в болница, а направо в гроба, Люк.