Докато Люк показваше готварски умения на майка ми, аз ги наблюдавах. Той изглеждаше толкова нормален. Не в такъв смисъл. Имам в предвид напълно обикновен млад човек,а не на практика убиец. Какво ли щеше да има между нас ако той не ме бе отвлякъл? Щеше ли да ме покани на среща като нормален млад човек? Щеше ли да признае чувствата си някога? Щеше ли да си тръгне някой ден?
Когато отместих погледа си от него и погледнах към лицето му, забелязах че и той ме бе наблюдавал. Изглеждаше замислен. За какво ли мисли? Може би за заминаването му. Какво имаше в предвид днес в болницата?" Не тръгвам без да взема това, което е мое". За какво говореше?
-Роуз! Колко пъти да те викам? Донеси чинии. - извика майка ми от хола, кимнах и влязох в кухнята. Той слагаше подправки на салатите. Бяхме сами. Дали иска да ми каже нещо?
-Какво има, принцесо? Разсеяна си! - отбеляза той.
-Мога да кажа същото и за теб.. - отвърнах му остро.
-Какво? Сърдиш се, че приех поканата на майка ти за вечеря? - отново се забавлява на ситуацията. Защо на мен изобщо не ми е смешно?!
-Проблем ли е това "Аштън"? - заядох се с него.
-Не, никакъв. Но ако не искаш да заподозре нещо, по-добре не ме зяпай толкова. - намигна ми той и излезе от кухнята. За какъв се мисли той? Да го зяпам?... Добре де, може би малко. Надявах се да не ме бе забелязал.
Занесох чиниите които майка ми искаше и седнах на мястото си. За мой "голям" късмет Люк седна до мен. Поправка "Аштън".
-Е, Аштън с какво се занимаваш? - след думите ѝ го погледнах развеселено. Ще се издъни. Сигурна съм. Очаква ме забавна вечер....