Не съм спирала да мисля за него цял ден. Имах нужда да се разсея от всичко. Реших да изляза. Мама искаше да дойде с мен, но аз исках да остана сама.
Не отричам, че се боя. Но имам нужда да остана за малко сама... Отидох в близкия парк като през цялото време се оглеждах. Седнах на една пейка и извадих телефона си. Реших да пиша на Лукас за да не се побъркам съвсем.
Роуз:Хей☺️
Лукас:Хей.
Роуз:Къде изчезна? Не си ми писал цял ден.
Лукас:Липсвах ли ти? 😏
Роуз:Може би. ☺️
Лукас:Спокойно, принцесо.
Лукас:Вече съм тук.
Лукас:Какво правиш?
Роуз:В парка съм.
Лукас:Супер....
Роуз:Да..🙄
Лукас:Какво има?
Роуз:Нищо... Малко ме е страх. 🙁
Лукас: Страх?
Роуз:Няма значение.
Лукас:Напротив! Искам да ми кажеш от какво те е страх, принцесо.
Роуз:Може ли да спреш да ме наричаш "принцеса"?
Лукас:Разбира се.
Роуз:Благодаря.
Лукас:Ако....!
Роуз:Какво?
Лукас:Ако ми кажеш от какво те е страх.
Роуз:Изнудваш ли ме? 😒
Лукас:Може би. 😉
Роуз:А ако ти кажа, че все още не съм готова да ти споделя? Всъщност все още не съм готова да го споделя на никого.
Лукас:Ще те разбера. 🙂Не искам да те притискам или нещо подобно.
Роуз:Благодаря ти.
Станах от пейката. Вече слънцето залязва. Кога минаха два часа? Реших да се прибера преди да е паднал мрак. Усещах погледа на някого върху себе си. Огледах се, но никой не ме гледаше.
Роуз:Лукас?
Лукас:Да?
Роуз:Може ли да ти се обадя?
Лукас:Аз... Имам малко работа и е неудобно.
Роуз:О, извинявай.
Роуз:Не... исках да те притеснявам.
Роуз:Чао.
Изключих телефона и го пъхнах в джоба си. Стана ми гадно. Имах нужда от подкрепа, а той ми я отказа. Но защо да ми е гадно? Та аз не го познавам! Също така е зает. Защо му е да се занимава с мен?
Забързах крачка и се прибрах в къщи. Това чувство, все още не си беше отишло. Погледнах през прозореца, но нямаше никого освен една кола спряна на ъгъла. Той е. Сигурна съм.