Нека ме боли, нека съм грешна аз.
Това е моята изконна съдба,
моята утеха мила, моят страх.
И така продължаваме напред със сили слаби
да следваме мечтите бледни, живи,
защото те живеят в нас отровни, гнили.
В един момент превръща се надеждата във плач,
който оглася нощта тоз час.
А ние стопяваме се, изчезваме като вас.
Но защо трябва да има наказание, толкова страдание.
Нима заслужаваме всеки ден да ревем,
да се чудим накъде животът ще ни отведе?
Затова гледам те в очите стари,
където показват се думи плахи.
Къде отидоха си ръцете млади?
Станахме груби, безмилостни, жестоки,
на съдбата вечните роботи,
заключени в скръбните окови.
Сгреших и сега плащам прескъпо за това,
изплащам пред дявола греха,
който доведе ме до страха.
Но не мога да поправя тази грешка,
която яде ме и прави ме за смешка.
Но се налага съдбата си да понеса.