Исках да си моя някога и някъде,
но раздели ни глупавото настояще.
Исках да си моя от тук до вечността,
но оказа се, че съдбата е зла.
Но не мога да виня никого,
че напуснах те, но гонеше ме отровното ни минало.
Иска ми се да можех да кажа, че някой друг е виновен,
но истината е, че разумът може да е много лъжовен.
Не беше сърцето, което ме предаде.
Не беше чувството любовно, което ме прободе.
Това бяха твоите думи все така мъчни, трудни,
които разбиха ме на различни фрагменти, многобройни.
Сега всеки ден се оглеждам в тях,
виждам отражението си тъжно.
Цялата ни история превърна се във крах.
Не ти ли е поне малко мъчно?
Не ти ли е свидно за нашата връзка дългогодишна?
Не изпита ли свян и срам, когато ме напусна?
Иска ми се да не изпитвам задух,
но се задушавам само от спомена за твойто тяло.
Сега роня сълза след сълза по сивия път,
минавам през любимите ни места за пореден път.
Но болката така и никога не стихва,
явно на страдание и нескончаемост съм орисана.
YOU ARE READING
Стихотворения
PoetryСкръбта, отчаянието, щастието и любовта са чувства, които всеки един от нас изпитва по един или друг повод. Сблъскваме се с тях ежедневно, опитваме се да се борим с тях и да ги изразим по правилния начин. Искаме да намерим универсалното определение...
