Ден 5
Неспокойствие. Бях обвита в истинско неспокойствие. Необятността от страх, която носех със себе си, не беше полезна, но не можех да си помогна.
Днес беше денят. Не знаех защо, но чувствах дълбока скръб в душата си. Опитах няколко пъти да я отблъсна, но тя изглежда, че се връщаше обратно.
- Мели, всичко ще е наред. - Хари каза отново, за стотен път. Знаех, че той не можеше да ми предложи това, но той изглеждаше толкова убеден и сигурен, че почти му повярвах.
- Да, да. Аз, ъ, знам. Просто се нервирам. - Хари ме дръпна в една от неговите известни прегръдки и нежно целуна косата ми.
- Ти си най-смелият, силният и уверен човек, който познавам. Всичко ще бъде...
- Наред. - завърших вместо него, усмихвайки се, защото знаех какво щеше да каже.
- Да, наред. - позволих на нашата малка връзка да остане още няколко минути. Липсваше ми Джейми. Искаше ми се тя да бъде с мен по време на този процес. Решавайки да зарежа гордостта си, извадих телефона от джоба си и набрах номера и.
- Какво правиш?
- Обаждам се на Джейми. - отговорих и изпъшках. Хари нежно взе телефона от ръката ми и аз се намръщих.
- Моля, първо отиди и изпий хапчето си. Не искам да припаднеш в колата на пътя за болницата. Ще получа сърдечен удар. - Той постави и двете си ръце върху гърдите като дете и нацупи устните си.
Извъртях очи и се изкисках.
- Добре, татко.
Бързо взех бутилката с "Aleve" от шкафа и извадих две хапчета навън. Поставих ги на езика си, изпих половин чаша вода и ги глътнах. Когато се върнах, Хари държеше телефона ми с триумфална усмивка.
- Благодаря ти, че ме послуша за първи път в живота си.
Направих смешно лице и ударих рамото му.
- Много забавно. - Върнах концентрацията си обратно към телефона и натиснах бутона за обаждане.
След първото обаждане. Тя отговори.
- Здрасти.
- Здравей - Отвърнах и аз, без да съм сигурна какво да кажа. Но бях щастлива, че тя звучеше добре и в безопасност. - Обадих ти се, за да ти кажа, че имам донор и днес ще направя трансплантацията.
- Това е невероятно, Мел. Толкова съм радостна за теб. Сега ли пътуваш към болницата?
Гледах как Хари си обува обувките във всекидневната.
- След малко ще тръгваме. Първо исках да ти се обадя.
- Мел, съжалявам, не мога да бъда там. Наистина, наистина съжалявам. Моля те, не ме мрази.
- Не те мразя Джеймс. Просто съм разочарована. Ти си най-добрата ми приятелка и ме остави във време, когато се нуждая от теб.
- Знам, знам. Предполагам, че просто бях уплашена, също като теб, и мислех, че това да избягам, е най-доброто решение.
- Беше ли? - Хари беззвучно ми даде знак, че имаме пет свободни минути преди да тръгнем.
- Ще преминеш през това нали? Ще те видя, когато се върна от Канада.
- Обичам те Джеймс. Грижи се за себе си, разбра ли? - сълзи започнаха да се спускат от очите ми.
- И аз те обичам, бебче. Всъщност повече. Обичам те повече. И наистина съжалявам, че те наранявам така. Надявам се един ден да простиш на глупавия ми задник. Отиди и ги разбий в тази операция, и изритай доктора в лицето, разбра ли?
Усмихвайки се леко, грабнах портмонето в една ръка.
- Довиждане Джеймс.
- Довиждане Мел. - Едва след като затворих, осъзнах колко депресиран беше гласът на Мел. Не беше обичайния щастлив и луд тон. Знаех, че и пука. Предполагам, че просто я мразех за това, че си тръгна, когато нещата станаха трудни.
- Готова ли си? - Хари попита, държейки вратата отворена за мен.
- Не, въобще.
***
5 часа по-късно
Седнах изправена в болничното си легло, оправяйки косата си. Имах ново сърце вътре в мен. Чувствах се толкова различно и странно.
Никой не идваше и това беше страшно, защото Хари обеща, че той ще е първият, който ще влезе след операцията.
- Доктор Греди?
- Да, Мелани - днес той носеше косата си назад и изглеждаше много доволен от процедурата.
- Гаджето ми, можете ли да му кажете да влезе? Той е този, който носи черни дънки и бяла тениска.
Доктор Греди просто кимна и напусна стаята. Обезпокоено, с ново сърце биещо като хиляди капки вътре в мен, чаках.
Минути по-късно, той се завърна с тревожно лице.
- Страхувам се, че няма никой отпред.
- Не - прошепнах, избърсвайки трескаво бузите си. - Доктор Греди, кой беше донорът ми?
- Госпожице Лейс, съжалявам, но човекът изрично ми каза, че иска да остане анонимен.
- Не можеш да ми причиниш това Хари. Моля те, не. - Започнах да говоря на себе си, избутвайки се от леглото.
- Госпожице Лейс, все още не сте напълно стабил...
- Млъквай. - изкрещях му, избутах го и излязох от стаята. Чакалнята беше празна. Навсякъде беше чисто. Започнах да плача по-силно, поставяйки ръце пред устата си.
- Бебче? - Тогава чух гласа му. Неговият сладък, разтревожен глас. Обърнах се и го видях как си поправя път към мен. Ридаейки, изтичах право в ръцете му, позволявайки на размера му да ме скрие/покрие. - Бебче, какво не е наред?
- Бях толкова изплашена. Предположих, че ти си донорът. Къде беше? Ти каза...
- Шшт, всичко е наред. Наистина трябваше да пишкам. Съжалявам. Добре ли си? Не трябва да си извън стаята си. - Хари ме повдигна в булченския стил и ме заведе обратно до леглото. Доктор Греди изглеждаше леко уплашен, когато ме видя, и аз тихо обясних на Хари защо. - Не мога да повярвам, че си го избутала до половината на стаята. - Хари се засмя след като доктор Греди излезе. Ръцете ни бяха преплетени, страхувайки се да се пуснем. - Как се чувстваш? - той попита, като целуваше кокалчетата ми.
- Все едно имам чисто ново сърце в себе си.
Хари се подсмихна, веднага остави устните си пред моите и ме целуна. Целувката беше бавна, хипнотизираща и когато се раздалечихме, му казах, че го обичам.
- Знаеш ли, първия ден, когато ми каза за сърцето си, дойдох в болницата. Бях готов да бъда твой донор, бебче. Но когато дойдох тук, те ми казаха, че някой вече е дарил своето.
Зейнах към Хари, устата ми бавно се беше отворила в шок.
- Но в това няма смисъл. Имам предвид, ти разбра в понеделник, а аз вчера получих обаждане, което потвърди, че имам донор.
- Предполагам, че донорът е поискал така. - кимнах, скривайки объркването надълбоко в себе си. Почти потънах във възглавницата си и заплаках от радост. Почти позволих на щастието да ме облее отвътре. За малко да забравя...
- Хари, трябва да отида някъде. - изтръпнах от страх и стиснах ръката му.
- Какво? Мели, сигурна ли си?
- Да, да. Сигурна съм. Моля те, Хари. Веднага. Трябва да отида веднага. - Хари изглеждаше несигурен, но въпреки това изпълни искането ми. Помогна ми да се преоблека, след това ме хвана за ръката и ме изведе от болницата.
Бях разтревожена през цялото пътуване с колата, като измънках адреса на Хари. Щом спряхме му казах да остане в колата, с което той се съгласи, докато аз изтичах целия път до апартамент 59 на втория етаж.
Вратата беше затворена, но това не ми попречи да започна да чукам безмилостно по нея.
- Джейми, Джейми отвори вратата! Моля те, моля те, отвори вратата - изхлипах, натъртвайки ръцете си, задето продължавах да удрям по-силно.
- ДЖЕЙМИ! Моля те. - паднах на коленете си и започнах да плача на глас. Това не се случва. Не е била тя. Не може да бъде. Не можех да приема това.
- Моля те отвори вратата Джейми. Моля те кажи, че си там.
Почувствах ръка на рамото си и за момент надеждата ми се върна. Но хлипанията се завърнаха, когато видях, че беше Хари. Очите му бяха мокри, когато ме вдигна от пода.
- Хари, моля те кажи ми, че тя е добре. Кажи и да отвори вратата. - Хари само поклати глава и намокри изсъхналите си устни.
- Бебче, съжалявам. Тя не искаше да знаеш. Тя беше донорът, който достигна болницата преди мен.
Устните ми трепереха. Чувствах се, все едно полудявах.
- Канада - измърморих.
- Тя никога не е била в Канада. Беше само за разсейване, ти не биваше да разбираш. Мели, говори с мен. Моля те, бебче. Тук съм за теб.
- Тя е в Канада. - Казах малко по-силно този път. Хари лъжеше. Да,той ме лъжеше. Тя беше добре. Беше жива в Канада. Вероятно сега беше на Ниагарския водопад.
- Мели, тя си отиде. - Хари каза между сълзите. Гласът му се пречупи в края, но не изглежда, че забелязах. Наистина не забелязах.
Започнах да клатя главата си от ляво на дясно.
- Тя е в Канада, Хари. Джейми е в Канада. Затова не отваря вратата. Ха, ще и се обадя, за да го докажа.
Избутах Хари надалеч, докато все още клатех главата си.
- Не бебче. Ела тук.
- Не!
- Мелани, тя си отиде. Отиде си, разбираш ли? Ти имаш нейното сърце. Тя жертва живота си за теб. - И това беше моментът, в който се пречупих. Хари ме хвана на време, преди да падна на коленете си отново. Гушна ме по-силно от когато и да било, докато крещях и пищях в раменете му, а реалността най-накрая ме удари.
Как можа да ми го причини?
Моята най-добра приятелка
Моята Джейми.
Беше си отишла.
След една дълга вечност, заспах в огромните рамене на Хари с представата, че Джейми ми маха за последно сбогом.
Последна глава... Остана само епологът. Наистина, наистина ви се извинявам, че я качвам след близо 6 месеца, но нямах време. Лятото пътувах, после започнах училище и така нататък. Извинявам се за грешките и за повторенията, но главата си беше доста трудна.
П.С: Кучки видяхте ли, че Джейми е донорът, а не Хари??? (без хейт)
П.С2: Винаги, докато чакате, можете да погледнете другите проекти в профила ми.
П.С3: След като завърша този превод, започвам още един - Windows - Отново фенфик с Хари.