Lea
Усмивка играеше на лицето ми, докато гледах към близнаците. И двамата бяха заети да правят смешни лица един на друг, опитвайки се да играят на 'Кой ще се засмее първи'. Мислех цялата идея за забавна и глупава, докато гледах към тях.
- Какво би трябвало да е това? - чух Дрю да пита. Вдигнах вече сгънатите дрехи от синия куфар, който лежеше на леглото, преди да ги прибера в гардероба. Миналата вечер, пристигнаха и останалите ни вещи. Затова, прекарах сутринта, подреждайки всичко.
- Джанис. - София прошепна, предполагам, за да не чуя. Кикотения изпълниха стаята и аз не можех да не се ухиля. Поклатих глава и завъртях очи, прибирайки последната тениска на Дрю.
- Готова съм. - заявих аз, въздъхвайки и закопчах празния куфар, преди да го оставя под леглото.
- Ура! Ура! Сега може ли да отидем да играем? - Дрю попита, звучейки с надежда. Присвих устните си, очите ми се местеха между тях двамата.
- Довършихте ли си домашното по Английски, което ви дадох? - повдигнах вежда. София кимна в отговор, докато Дрю остана в същата позиция.
- Дрю.. - промърморих аз. Той въздъхна.
- Останаха ми само два въпроса. - изхленчи той.
- Първо ги довърши и тогава може да играеш. София отивай да играеш. - усмихнах й се. Тя се ухили, но спря, когато погледна към намръщения си брат.
- Ще ти помогна. - предложи тя и той не се поколеба да откаже. Сърцето ми се стопли и поклатих глава, усмихвайки се.
Тази гледка ми напомни на мен и Мери. Стомахът ми се сви от разкаяние. Когато бяхме деца, бяхме само ние двете. Въпреки че тя беше по-обичана от хората, които са ни родили, тя се отнасяше с мен като равен.
С любов.
Въпреки че може да прозвучи странно - двете никога не сме спорили. Ние се разбирахме, точно като два граха в шушулка. Тя винаги беше до мен, когато бях разстроена. Също така, както аз бях до нея.
Ние бяхме там една за друга.
Времето обаче се промени. Пет години без контакт, доведе до големи последствия. Това, което изглеждаше като омраза и явен гняв, от нея. Просто копнеех да се върнем към това, което бяхме преди.
Да се върнем, когато бяхме деца..
И изведнъж, намерих мотивация да поговоря с нея.
Да оправим нещата.
Мислите ми бяха прекъснати, когато позната фигура влезе в стаята. Силната и вкусната миризма на одеколона му, навлезе в ноздрите ми. Тихо изхъмках, поглеждайки към него. Сърцето ми забърза ритъма си при гледката.
Торсът му се очертаваше под копринената синя риза, която беше навита до лактите и откриваше ръцете му. Перфектните му крака бяха обути в обичайните черни панталони. Премигнах няколко пъти, когато осъзнах, че се взирам.
Прочиствайки гърлото ми, прибрах кичур коса зад ухото ми. Вчера отидох на фризьор, сега косата ми стигаше до раменете. Децата я харесаха, казаха, че ми отива. Но аз не бях сигурна, всичко което знам, е че косата ми беше прекалено дълга и имах нужда от подстригване.
Преглътнах, докато го гледах да разговаря с децата, усмивки играеха на лицата им. Челюстта му се затягаше с всяка дума, която излизаше от плътните му, меки устни. И изведнъж, умът ми ме върна към нощта, когато те докоснаха моите.
Въздъхнах силно, играейки си с подгъва на сивия ми, къс ръкав. Опитах се да откъсна очите си от Джъстин, но не можех. Неговата красота ме привличаше. Любовта, която изпитвах към него, превземаше мозъка ми.
Той промърмори нещо на децата, с което си спечели весел вик от тях, преди те да излязат от стаята. Откъснах очите си от него и фокусирах вниманието си върху килима под мен.
Стаята беше тиха. Все още можех да усетя присъствието му. Одеколона му винаги го усещах, но днес той направи чудеса с него. Тялото ми искаше да се доближи и да го докосне.
Дръзко погледнах нагоре, очите му бяха заключени върху мен. Ъгълчетата на устните му бяха извити нагоре в малка усмивка, карайки ме да направя същото.
- Хей. - каза дрезгавият му глас. Стомахът ми се сви.
- Здрасти. - прошепнах аз. Очите му ме огледаха от главата до петите, след което се върнаха на лицето ми. Червенина се появи на бузите ми. Очите му се присвиха и бавно, забелязах как той направи крачка напред. Последва още една, докато накрая не стигна до мен.
Държах погледите ни, повдигайки вежда в объркване.
Имам нещо на лицето ли?
- Косата ти..- прошепна той, топлият му дъх удари устните ми. Преглътнах, наблюдавайки как той протегна ръката си и завъртя един къдрав кичур.
Е, нещо с косата ми?
- Изглежда.. - той спря, облизвайки устните си.
- Ти изглеждаш.. красива. - изръмжа той, думите му създадоха топлина в корема ми. Червенината потъмня, карайки ме стана нервна и да захапя долната си устна. Дълбока въздишка излезе от устните му, удряйки се в лицето ми.
Нежните му, лешникови очи се взираха в моите и аз се принудих да проговоря.
- Б-благодаря ти. - изтърсих аз. Той завъртя краищата на косата ми.
- Къса коса, подхожда ти. - той се усмихна, пускайки кичура. Усмивка се появи на лицето ми и забелязах очертаните му бицепси под ризата му. Копнеж изпълни вените ми. Господи, колко много исках да нарека този мъж мой.. отново.
- Радвам се, че мислиш така. - промърморих, в очите му затанцува блясък. Тих кикот излезе от устните му и аз наблюдавах с малка усмивка.
- Какво каза на децата? - попитах с любопитство.
- Купих им няколко играчки. - каза той с усмивка.
- Глезиш ги толкова много! - игриво се скарах. Той невинно сви рамене, подсмихвайки се.
- Нека да отидем да ги проверим и просто да се молим, Дрю да не се вълнува много. - въздъхнах, мислейки отново за четвъртия рожден ден на близнаците. Бях купила две големи блокчета на Лего. Дрю се развълнува прекалено много и случайно счупи екрана ба лаптопа с парчетата.
Надявам се, че това няма да се повтори отново.
- Добре. - Джъстин се съгласи, в гласа му имаше забавление. И двамата се насочихме към първия етаж, Джъстин ме следваше.
- Забравих да попитам, довърши ли с разопаковането? - той попита. Аз кимнах, поглеждайки през рамото ми.
- Имам само малко неща да прибер- - изречението ми беше прекъснато, когато усетих, че изгубих равновесие и се препънах. Мигновено ръце се увиха около кръста ми и бях дръпната към познати гърди. В лешниковите му очи все още танцуваше забавление. Въздъхнах, кикотейки се леко.
- Трябва да спра да правя това. - казах аз. Устните му бяха извити в усмивка, докато той ме държеше в ръцете си. Блясък танцуваше в очите му и аз отново си припомних думите на майка.
Блясъка, който някога беше в очите му, изчезна.. за известно време. Но се върна и съм сигурна, че това се дължи на твоето присъствие.
Сърцето ми забърза ритъма си и не можех да откъсна очите си от неговите. Беше вярно, очите на Джъстин са жизнени и тъмни, откакто се върнах отново в живота му. Но никога не пропуснах частта от начина, по който той бавно се затопляше към мен.. точно както очите му.
- Съгласен съм, но говорейки за истината тук, струва ми се доста забавно. - каза с дрезгав глас, устните му бяха на сантиметри от моите. Игриво завъртях очите си, принуждавайки се да се отделя от ръцете му. Той разхлаби хватката си около мен, усмихвайки се наполовина.
Продължихме да слизаме надолу, преди да влезем в дневната. Гледката на близнаците ни, разговаряйки един с друг, се появи пред очите ми. Вместо да седят на земята, както винаги, те бяха на дивана, редейки пъзел.
- Правиш го грешно. - София простена, вдигайки едно парче от пъзела и го постави на подходящото място. Джъстин стоеше точно зад мен и изведнъж, имах странното желание той да увие ръцете си около мен и да ме придърпа към себе си.
- Не! Ти го правиш! - Дрю протестира. Аз въздъхнах, завъртях очи и се доближих до тях
- Здравейте, деца. - поздравих ги, сядайки на празното място до София. Тя се усмихна към мен и се сгуши в гърдите ми. Усмихнах се, прокарвайки ръка през рошавата й опашка.
- Искаш ли да ти направя косата? - попитах. Тя кимна и нацупи сладко устните си, след което седна в скута ми и остави настрана пъзела, който редеше до преди секунди.
- Тате, ще ми помогнеш ли? - чух Дрю да пита след няколко секунди.
- Разбира се, шампионе. - отвърна мекия му глас. Очите ми се насочиха към него за кратко, докато той се насочваше към дивана, на който стояхме ние. Той клекна долу пред масичката, където бяха пъзелите, половината от тях бяха готови.
- Къде греша? Обзалагам се, че е София. - Дрю изхленчи. Главата на София се обърна в негова посока, поглеждайки го строго.
- Губещите винаги това казват. - и предполагам, че е изплезила езика си, както винаги. Той завъртя очите си, обръщайки се към Джъстин, който се кикотеше тихо.
Прокарах ръка през меката коса на София. Тъй като нямах четка, трябваше да импровизирам. Събрах косата й в ръцете си, след което с ластика, завързах половина и оставих другата спусната.
- Готова си. - усмихнах се, оставяйки опашката й да падне. Тя се обърна и остави целувка на бузата ми.
- Благодаря ти, мамо. - каза тя. Очите ми се насочиха към Дрю и Джъстин. Както и очаквах, двамата бяха изгубени в парчетата пъзел, на лицето на Джъстин се четеше забавление, докато помагаше на Дрю с пъзела.
София отново се върна да помогне, наведе се и вдигна едно парче, преди да го постави на мястото му. Можех да разбера борбата между тях тримата. Беше един от онези 'Мега Пъзели', които бяха с повече от хиляда парчета.
Минутите минаха, любопитството ми надделя и исках да помогна. Затова, аз го направих. Протегнах се, взимайки едно парче и поставих на правилното място. Докато го правех, срещнах се с очите на Джъстин, усмивка се появи на лицето му. Отвърнах му.
Продължихме да редим пъзела и когато бяхме близо да го довършим, нежеланата червенокоска се появи.
- Оо, това не е ли сладка гледка? - озъби се тя. Спрях с действията си, завъртях очи и въздъхнах.
- Веднъж, Джанис, може ли да не започваш? - Джъстин попита с раздразнение в гласа си.
- Какво? Просто изказвам мислите си. - тя се защити.
- Да, е, дръж ги за себе си. На никой не му пука. - промърморих аз.
- О, съжалявам, никога не съм искала да те разстроя, Ваше величество. - тя саркастично каза. Погледнах към нея, завъртях очи и се усмихнах безчувствено.
- Винаги толкова.. дребнава. - изкикотих се. Чух изсумтяване от Джъстин, карайки ме да погледна към него. Той прочисти гърлото си, протърка брадичката си, сякаш потискаше усмивката си. Част от мен триумфира със самодоволство.
- Както и да е. - изплю тя. Стаята се изпълни с тежка тишина и забелязах, че Джъстин и Джанис си размениха погледи. Погледнах към нея, тя гледаше строго и беше присвила устните си. Отчаяна въздишка излезе от устните на Джъстин, показвайки колко раздразнен беше той.
Имаше напрежение между Джъстин и Джанис от два дни. Нощта, в която помогнах на Джъстин, когато той беше в слабо състояние - болен. Докато Джанис се опитваше да се сближи повече с Джъстин, той я отблъскваше. Беше ядосан за нещо.
Това само ме остави да се чудя, това ли беше причината за напрежението между тях?
Част от мен вярваше, че бях аз.
Изведнъж, звънецът на вратата иззвъня. Очите ми се разшириха и погледнах към Джъстин, надявайки се той да знае кой стои зад вратата. Веждите му се свиха и той погледна надолу към телефона си, устните му изведнъж се извиха в малка усмивка.
Той прочисти гърлото си и погледна към мен за кратко, преди да се изправи и мълчаливо да излезе от стаята. Предполагам, за да отвори вратата. Усетих поглед, който изгаряше лявата страна на лицето ми. Погледнах към Джанис, знаейки, че тя е тази, която стои зад този поглед.
Тя ме погледна дори по-твърдо, очите й гледаха смъртоносно. Чух приглушения глас на Джъстин.
- Лея, някой иска да те види. - каза ми той, влизайки в стаята. Веждите ми се свиха и присвих устните си.
- Връщам се веднага. - казах тихо на София, нежно премахвайки я от скута ми. Тя кимна, очите й бяха заключени върху парчетата пъзел, които все още се борехме да наредим. Заключих очите си с тези на Джъстин, блясък танцуваше в тях.
- Всичко ще бъде наред. - той прошепна нежно. Объркване ме изпълни, когото излязох от стаята и влязох в коридора. Очите ми се разшириха, сърцето ми се сви от болка и разкаяние се образува в корема ми.
Там стоеше сестра ми. Очите й бяха насълзени, русата й коса, за която тайно й завиждах, беше вързана на опашка и сива, дебела рокля, прегръщаше тялото й. И тогава видях треперещата усмивка на лицето й.
- Мери? Какво правиш тук? - попитах, без да крия изненадата в гласа ми. Тя не каза нищо, докато бавно се приближаваше към мен и застана пред мен. Тишина се изпълни около нас и аз просто се взирах в нея.
Част от мен се страхуваше от нея. Е, страхуваше се от усещането на шамар, който удря бузата ми.
- Ако си тук, за да ме зашлевиш отново, вратата е там. Излез така, както си влязла. - скрих всичките емоции, които чувствах. Тя бавно поклати главата си и сълза падна от кафявите й очи. Веждите ми се свиха.
- Тогава защо си тук? - преглътнах. Тя спря и внезапно уви ръцете си около мен. Препънах се на мястото си, почти падайки от внезапното движение. Тя затегна хватката си, сякаш се страхуваше да не я отблъсна.
Осъзнах се от шока след няколко секунди, преди да отвърна на прегръдката й.
След това, седнахме на стълбите, Мери държеше в ръката си тефтер и химикалка, докато пишеше някакви думи за мен. Обяснихме си всичко една на друга. Тя ми каза защо е постъпила така, извини се и ми даде време да обясня за необявеното ми отсъствие през последните пет години.
Тя призна, че е била разстроена ни наранена от напускането ми без причина. Накрая - всичко беше наред, простихме си една на друга. Изяснихме нещата.
- Но, Мери, защо реши да ми простиш? - въпроса с любопитство излезе от устата ми. Усмивка се появи на лицето й и тя записа няколко думи.
'Джъстин, той ми обясни всичко.'
Сърцето ми се затопли и не можех да спра усмивката, която се появи на лицето ми.
- Направил го е? - тихо попитах. Тя кимна, записвайки отново.
'Той наистина те обича.'
И поради някаква причина, се усмихнах на себе си.
Осъзнах, че се замислих върху думите й.
••••
Здравейте! Какво мислите за тази глава? Хареса ли ви? Джъстин и Лея имаха своя момент. 😏 Следващите няколко глави ще бъдат малко напрегнати. Според вас какво ще се случи? Очаквам мненията ви! ❤