Джено и Ронджун не смееха да се погледнат. Стояха седнали в палатката и всеки бе потънал в мислите си.
По едно време Ронджун стана и излезе навън. Беше влажно и студено, а огънят почти бе изгаснал. Той се опита да го съживи, но му отне доста време. Започна да трепери леко, тъй като беше с къс ръкав и студа влизаше под кожата му. Стоеше с гръб към палатка и не чу Джено, който излезе и застана зад него, намятайки го със суичъра си.
- Студено е - каза само той.
- Благодаря.
И това беше.
В близкия час не си казаха дума повече, а никой от тях не можеше да заспи отново.
Ронджун бе седнал на одеалото срещу огъня и топлеше ръцете си. Джено седна до него, подавайки му десертче.
- Мерси - смутолеви Ронджун.
- Мисля да вляза вътре - рече Джено след още няколко минути на неловка тишина.
- Защо?
- Искам да видя какво ще стане.
- Да не си луд? Едно е да влизаме през деня, друго е нощем.
- И защо да е различно?
- Просто не го прави, окей?
Джено се изправи.
- Съжалявам, Ронджун, но и аз мога да правя каквото си искам - каза Джено сериозно и пое към къщата.
- Почакай! - Ронджун също стана и го последва. - Ще дойда с теб.
- Не си длъжен да го правиш.
- Напротив.
Чернокосия го изгледа намусено.
- Както искаш.
Двамата влязоха в къщата, а вратата бавно се затвори зад тях.
- И какво мислиш да правиш тук? - попита Ронджун. - Не смятам, че е много удачно да...
- Цялата идея с къщата е твоя, така че изобщо не ми казвай кое е правилно и кое - не.
Ронджун изсумтя зад гърба му. Какво му ставаше? Защо му се репчеше така?
Джено го остави на долния етаж и се качи горе. Първоначално не искаше, но сега сякаш нещо го приканваше да го направи. Изскачи бързо стълбите и се озова в началото на коридора.
След като мина през детската стая, влезе в спалнята.
Вратата се хлопна с трясък зад гърба му, но това сякаш не го изплаши. Той се обърна бавно и погледна към онова момче от съня си. Знаеше, че то ще е там.
Тялото му бе прозрачно, но в същото време някак плътно. Обувките му докосваха земята, което събуди у Джено желание да го докосне, за да провери дали наистина е безплътен.
Момчето се усмихна слабо.
- Джемин - каза Джено.
- Здравей.
- Кой си ти?
- Просто момче, което се лута безцелно.
- Лъжеш. Ти ми показа онова, нали? Това е твоят спомен.
Джемин кимна.
- Исках да усетиш болката ми, Джено - в тона му сякаш се усещаше носталгия. - Исках да разбереш какво изпитвах тогава.
- Кой те е наранил така? - Джено омекна.
- Той - Джемин погледна настрани и Джено последва очите му.
Пред него се откри друга гледка.
Нов спомен.
Видя онова другото момче, което носеше неговото име. Беше заедно с момичето и двамата бяха... доста интимни.
- Той знаеше за чувствата ми - проговори Джемин. - Знаех, че не беше правилно да се влюбя в най-добрия си приятел, но не ние решаваме кого да обичаме, нали?
- Това ли е? - попита Джено. - Ядосан си, защото не е отвърнал на любовта ти?
- Очаквах ти да ме разбереш - поклати глава той. - Ти преживяваш същото в момента.
Джено онемя.
- Какво искаш да кажеш? Аз не съм влюбен в...
- Едно от най-лошите неща в живота е да залъгваш самия себе си, Джено.
Чернокосия се замисли. Беше прав. Но как той...
- Помисли над думите ми. Ще разбереш, че ти казвам истината.
- Какво искаш от нас? - Джено направи крачка към него. - Какво искаш да направим?
- Има време за това - отвърна спокойно Джемин.
- Джено? - гласът на Ронджун се чу отвън. - Къде отиде?
- Той е твоята болка, Джено - обади се Джемин. - Ще те нарани.
- Какво?
- Влюбен си в него, нали? Сърцето ти бие ли по-бързо от обикновено, когато си около него?
Джено нямаше отговор.
- Пази се от него.
- Ние не сме като вас - каза Джено, поглеждайки го в призрачните очи. - Няма да свършим по този начин.
Джемин се усмихна.
- Ще видим. Никой не може да избяга от съдбата си, Джено. А вашата съдба е същата. Несподелената любов е нещо наистина страшно.
- Престани.
- Джено! - Ронджун заблъска по вратата. - Тук ли си?
- Ще видиш, че когато той не отвърне на чувствата ти, ще го намразиш, Джено.
- Никога не бих го мразел.
- И аз си мислех така.
- Затова ли ме накара да изживея същото като теб?
- Исках да усетиш болката ми - повтори той.
- Аз никога не бих убил човека, когото обичам. По това се различаваме с теб.
- Под влияние на ревност и гняв правим необмислени неща, Джено.
Джено понечи да каже нещо, но момчето изчезна. Вратата бавно се отвори и на прага Ронджун стоеше разплакан.
- Джено! - той се затича към него и се хвърли на врата му. - Изплаши ме, идиот!
- Добре съм, спокойно - той го притисна към себе си.
Не се чувстваше скован от страх, а току-що бе провел разговор с призрак. Но чувстваше, че има нещо истинско в думите му. Ами ако се окажеше прав?
- Стига - чу се да казва. - Плачеш за втори път тази нощ.
- Млъквай.
- Не плачи, моля те - той го прегърна по-силно.
- Помислих, че ще ти направи нещо - изхлипа Ронджун.
Кой беше този мекушавец? Ронджун напоследък го изненадваше все повече.
- Да се връщаме в палатката - предложи Джено и Ронджун кимна.
°°°°°°
Усещам как ще се проваля с тази история :")
🌙🌙🌙🌙🌙🌙🌙