Не. Не. Не.
До последно се надявах, че Създателят не говореше сериозно. Мечтаех всичко това да беше просто един обикновен кошмар, от който всеки момент да се събудя, но беше невъзможно. Сегашният хаос не беше плод на въображениети ми, а реалност, срещу която трябваше да се изправя лице в лице. А от това се боях най-много.
Току-що бях подписала смъртната присъда на всички ни.
Все още не можех да имам достъп до забуленото от качулката изражение на Създателя, но самата атмосфера, която настъпи в помещението бе достатъчно красноречива за това какво удоволствие изпитваше от моето решение. В тялото му течеше кръв на убиец. Той живееше, за да прави това - да наказва, измъчва и накрая да убива враговете си. Едва ли се интересуваше от това дали пред него стояха Болни или Здрави, добри или лоши. Крайната му цел беше в изпитването на наслада от смъртта на другите. Що за човек би постъпил така?
Безскрупулният лидер се придвижи към големите прозорци, като си позволи да се загледа за няколки секунди към бойното поле долу. Съвсем скоро всичко за онези хора щеше да приключи по най-ужасяващ начин. Наблюдавах внимателно как нито една част от тялото му не трепна. Единственото движение, което направи, бе знак към Тони, който на секундата изпълни заръката му.
Предателят на Анархистите покорно се насочи към технологичното бюро на метри встрани от мен, като само с няколко натискания по повърхността му, пред нас във въздуха се разкри цяла модерна компютърна графика. Знаех за какво щеше да бъде използвана. Въпреки множеството ми протести, Тони продължаваше спокойно да приплъзва пръсти през екрана, сякаш изобщо не забелязваше присъствието ми.
С всеки следващ миг, надеждите ми се топяха като лед. Създателят беше напът да взриви всички ни, а аз дори не можех да се измъкна от този невидим капан, за да сторя нещо по въпроса.
- Мишените за локализирани - обяви Тони, а кожата ми настръхна от предстоящото. - Трябва ни само кодът.
Създателят продължаваше да рее погледа си някъде навън.
- Добре - отвърна му. Уравновесеността в тона му беше едно от най-страшните неща, които бях чувала някога. - Доведи я.
Нея? Кого щяха да водят тук?
Отговорът не закъсня, защото съвсем скоро отнякъде се чуха тежки стъпки и умолително викане за помощ. Този невинен глас, този писък ми бяха толкова познати... Веднъж аз бях причината за тях. Но сега ситуацията беше много по-сложна. Колкото и да се опитвах да си напомня, че може би грешах, пред мен се появи дребната фигура на Мира, убивайки всяка частица от мен. Малкото момиче беше добре хванато от висок колкото Тони мъж с черна военна униформа. Червените къдрици все още можеха да ми привлекат вниманието, защото това всъщност беше Джо.
Онзи Джо.
Връстникът ми, който спеше на леглото срещу моето в Дома. Момчето, което се беше осмелило да прекрачи границите на сдържания тон и да охули публично Създателя... А ето, че сега беше превърнал в част от неговия екип. Иронията на съдбата беше поразителна. Не знаех дали той ме помнеше, но аз определено го разпознах, макар и вече в очите му онази искра да липсваше. Сега на нейно място се беше загнездила празнотата и контрола на Създателя.
Исках да му се разкрещя, да го накарам да се осъзнае, но той беше също като Фийби - загубена кауза.
- Ариана! - извика с цяло гърло Мира, а аз опрях длани върху невидимата стена, като сякаш се надявах, че така щях да я спася. Поредният отчаян вик обаче беше прекъснат от грубото шамаросване от страна на Джо.
Мира трябваше да бъде в апартамента ми в безопасност. Да изчака там заедно с госпожа Фрийман всичко да приключи. Недоумявах как всичко се беше объркало... И защо.
Насилих се да й кажа, че всичко ще е наред, но не исках да я лъжа. Нищо не беше наред и светът ни се оплиташе все повече и повече в гъста мрежа, от която нямаше измъкване.
- Пусни я веднага! - обърнах се към Създателя с надеждата, че щеше ме послуша, макар и да знаех, че нямаше. - Тя не е направила нищо, не заслужава да бъде част от това! Прави каквото искаш с мен, само не я наранявай!
От гърлото на Създателя се изтръгна нещо, наподобяващо лек смях, но не можех да бъда сигурна.
- Светът не се върти около теб, Ариана - отговори ми снизходително. - Малката госпожица Мира Пиърс не е тук заради теб. Тя има по-важни задачи за вършене от това да те гледа.
Мира Пиърс... Защо името заедно с фамилията й ми звучеше толкова познато? Сякаш бях чувала тази комбинация и преди. Може би имаше някаква статия за нея в медииите преди няколко месеца. Но въпреки това не бях сигурна, защото мозъкът ми отказваше да функционира правилно.
- Какво искаш от нея? - попитах, докато Тони се отместваше от екрана, за да направи място на Мира, която беше грубо поставена да седне. - Тя е просто дете, не ти е нужна за нищо.
- Просто дете? - Отново този зловещ смях. - Тя е много повече от това. Тя е моят ключ, моето оръжие, моята бомба.
Все още ми беше пълна мъгла какво общо имаше малката Мира със Създателя.
- Мира, ще те помоля да въведеш онзи код. Надявам се, че ще спазиш заръките ми.
Треперещата ми малка приятелка местеше трескаво погледа си между мен, Създателя и графиката. Не исках да си представям как ли се чувстваше в момента. Бих дала всичко само да я измъкна оттук веднъж завинаги.
- Или ще се наложи да те накарам по други начини.
Думите на Създателя бяха съпроводени от насочването на пистолет от Джо към главичката на Мира, карайки я да се свие почти на кълбо на мястото си.
- Н-не мога - опита се да се противопостави, но гласът й звучеше повече като жесток писък.
- Естествено, че можеш. Все пак ти го създаде. Мозъкът ти е един невероятен компютър. Неслучайно ти беше моята избраница на конкурса. А сега не ми се прави на невинна и неразбираща, а въведи кода. Сега.
Повече от ясно беше, че Мира притежаваше доста уникални умствени способности за възрастта си. Самата аз бях изумена от таланта й. Но очевидно Създателят се беше възползвал от него по друг, много по-опасен за всички ни начин.
- Какво си направил на Мира? - изстрелях гневно. Заради него в момента тя се мъчеше. Той й беше причинил това. - Какво?!
Създателят дори не си направи труда да се обърне към мен, докато ми отговаряше. Искаше ми се собственоръчно да избия от тялото му това негово спокойствие, което сякаш се опитваше да ни заблуди, че нищо около нас не се случваше.
- О, не съм сторил абсолютно нищо на малката ти приятелка - отговори ми.
Безразличният Джо направи пореден опит да вразуми Мира да изпълни задачата си, а пръстите й плахо започнаха да се движат по клавиатурата. Потиснах внезапния порив да й се разкрещя, но в крайна сметка тя беше невинна. Единственият, на когото трябваше си изкарам гнева, стоеше точно пред мен.
- Не съм виновен, че тя е родена такава. Аз просто реших да извлека някаква полза от уникалността й... А сред всички кандидати, тя наистина се отличаваше - продължи Създателя, докато самодоволно наблюдаваше как малко по малко Мира набираше сложния странен код.
Наскоро Създателят наистина беше обявил конкурс за деца. Не се бях интересувала от него, защото точно тогава напусках Дома и трябваше да насоча цялото си внимание към влизането си в университета. Но колкото и обикновено да звучеше всичко, което Създателят беше организирал, сега осъзнавах, че очевидно зад фасадата се криеше скрит смисъл.
- Все още не разбирам...
Изречението ми не беше довършено, защото съвсем леката въздишка на Създателя беше знак към Тони, който на секундата се разрови из почти прозрачния си таблет и се насочи към мен. В този миг наистина трябваше да бъде благодарен, че между нас имаше силово поле, защото иначе едва ли щеше да се измъкне оттук жив. Не желаех да го гледам в очите, защото те крещяха само едно - предател. За моя радост, не се и наложи да извършвам очен контакт, защото статията, която ми беше поднесена даваше отговори на много въпроси.
- Можеш да опресниш паметта си - изрече Тони, но бях твърде погълната от всичко, за да го отразя подобаващо.
"Детето-чудо Мира Пиърс получава признание от Създателя"
"Мира Пиърс е победител в конкурса на Създателя"
"Създателят коментира, че Мира има по-голяма стойност за обществото ни отколкото всъщност предполагаме"
Многобройните заглавия на статиите възхваляваха неземния талант и интелигентност на Мира.
"Жителката на Район 4 успява да създаде най-сложния код и получава признание"
Всичко е било отдавна свързано. Това не е бил просто обикновен конкурс за доказване на възможностите на децата, а специално разработено събитие за откриване на най-добрия мозък, който да разработи и запомни кода. Кодът, който е бил всъщност създаден за бомбите.
Нещата си идваха на мястото.
Създателят се нуждаеше от някого, който да носи в себе си ключа към унищожаването на населението и да може да го въведе точно в моменти на бунт като този. Прозрението едва не ме събори на земята.
Двете с Мира щяхме да бъдем главните виновници за смъртта на милиони. Нямаше начин да й кажа, че всъщност сегашните й действия щяха да доведат до ужасяващи последствия за всички ни. Но всъщност не беше и нужно. Макар и да изглеждаше малка, болката, изписана в очите й говореше достатъчно красноречиво за това, че напълно осъзнаваше какво се случваше.
- Побързай - измърмори Тони, поглеждайки докъде беше стигнала Мира с кода.
Едва сдържах сълзите си. Беше ми толкова жал за нея, за нас, за всички ни. Часовникът тикташе, приближавайки ни с всяка секунда към гибелна смърт.
- Как е възможно да бъдеш толкова безчувствен? - усетих се, че зададох въпроса си на глас. Наистина недоумявах реалността. - Убиваш собствения си народ. Унищожаваш дори тези, които ти се кланят и те почитат като бог! Така ли им се отплащаш? Така ли трябва да се държи един лидер?
Не, той не беше лидер. Създателят беше диктатор. Манияк на тема контрол. Това бяха най-точните определения, които го описваха.
- Ариана, ако искаш да задържиш властта в свой ръце, трябва да бъдеш строг. Трябва да създадеш всички възможни условия, за да изградиш едно общество, което ще ти е подчинено до гроб. А когато нещата станат напечени, трябва да се раздават наказания. Единствено така човечеството ще става все по-добро, докато накрая някой ден не достигне до съвършенство. Мислех, че това време е сега, но очевидно ще трябва да изчакаме следващото поколение.
Горчив смях заседна в гърлото ми.
- Нищо в този свят не е съвършено - протестирах. - Особено човекът. Не можеш да промениш природата ни. Разделението на Здрави и Болни не може да размие първичните човешки качества. Точно заради това така наречената ти система никога няма да успее да се задържи задълго.
- Щеше, но случващото се сега е поредното доказателство колко недоразвити сте всички вие.
- Напротив, грешиш. Развих се като човек, а не като ходещ робот. Научих се да мисля, да чувствам... И ако трябва да умра, защото се научих да живея, добре! Нека това да е моето наказание!
Словестният ни спор обаче беше прекъснат от еднократното известие от компютъра пред Мира, след което с големи цифри върху екрана се появи брояч.
- Всичко е готово - докладва Джо на Създателя, докато аз се опитвах да осъзная, че наистина не сънувах кошмар.
Бомбите бяха задействани и след по-малко от час всички райони щяха да се взривят, оставяйки след себе си милиони трупове на невинни жертви.
- Чудесно. Дано този път всички да си вземат поука.
Сякаш вече усещах как тялото ми се взривяваше на парчета. Единственото, към което можех да гледам, бе фаталният брояч, докато Създателя, Тони и Джо се подготвяха за напускане... А аз продължавах да си стоя в капан, неспособна на нищичко. Отчаянието бе напът да ме срине напълно.
Единствено Мира беше забила погледа си в мен. Засъхналите сълзи все още можеха ясно да се видят, но изведнъж тя сякаш бе станала някак по-спокойна от преди.
- Ти идваш с нас - изрече безчувствено Джо на Мира, дърпайки я от мястото й. Съпротивата й не беше уважена. Въпреки това не беше толкова буйна. Единственото, което правеше, бе да ме гледа настойчиво сякаш се опитваше да ми предаде нещо... Но какво?
Четиримата се запътиха към вратата, откъдето се бяха появили Тони, а след това и Джо с Мира. Очевидно беше колко много бързаха да се махнат оттук. Не ми беше ясно накъде отиваха, но със сигурност щяха да заминат някъде далеч от обсега на бомбите.
- Приятни последни мигове, Ариана - не пропусна да се обърне към мен Създателя с видимо задоволство. - Дано се замислиш над всичко, което направи.
Нямаше да му отвърна. Той не го заслужаваше. Да си губя и без това малкото останало ми време живот в това да разговарям със Създателя ми се струваше напълно безсмилено.
Дори и когато напускаха, Мира не откъсваше очи от мен. Дори мисля, че забелязах скрита усмивка за части от секундата преди да се изгуби зад плъзгащите се врати. Тя определено ми казваше нещо. Надяваше се, че ще я разбера.
И всъщност разчетох посланието й в мига, в който останах сама и се опитах да ударя юмрук в силовото поле от ярост... Но ръката ми всъщност не срещна никаква съпротива.
Ярка като звезда мисъл ме озари, карайки ме да се разтреперя.
Докато всички бяхме твърде заети да спорим помежду си, Мира - оставена сама и незабелязана - съвсем спокойно беше свалила бариерата. Тя ме беше освободила.
Сякаш изведнъж си бях върнала обратно всички сили, които Създателят се беше опитал да ми отнеме през последните няколко часа. Бях готова за една последна битка... Щях да премахна Създателя от лицето на света и нищо и никой не можеше да ми се опре.
Размърдах бавно схванатите си крайници, като се насочих по следите на Създателя.
---------------------------
Достигнахме 15К+ преглеждания, обичам ви!❤ Гласувайте и коментирайте!✌