Гледната точка на Мелъди:
/Няколко дни по-късно/
Не е за вярване колко бързо се изниза тази една седмица. Имам чувството, че все едно вчера пристигнахме в хотела, а днес си тръгваме. Още по-лошото е, че досадните лекции по икономика в университета пак започват. Хубавата новина е, че вече Скарлет няма да се оплаква от това, че момчетата не я забелязват. Онази вечер излязоха с Остин като тя до последно не знаеше, че това е той, но когато се прибра беше по-щастлива от всякога. Никога не я бях виждала толкова усмихната преди. Определено нещата между тях щяха да станат още по-сериозни след като се приберем у дома, а това за жалост е днес. Най-омразната ми част от една почивка беше събирането на багажа. Не обичах да го правя преди да замина, а какво остава да го събирам преди да си тръгна.
Именно заради тези проклети куфари, ми се наложи да стана в пет сутринта. Трябваше да се изкъпя, да се облека с дрехите за пътуването, защото ни чакаше дълъг път и нямаше да имаме възможност да посетим плажа за последно. След като се изкъпах, изсуших косата си и облякох дрехите си, започна голямото опаковане. Всичките ми дрехи трябваше да се озоват от гардероба в куфара, но изобщо не ми занимаваше. Защо не можеше да имам една магическа пръчица и всичко да стане от само себе си? В крайна сметка се примирих с положението си и малко по малко започнах да изпразвам гардероба, докато куфара започна да се пълни. Всичко стана изненадващо много по-приятно и лесно, след като си пуснах малко музика от телевизора. Добре, че имаше богат избор от музикални програми.
Най-после приключих с багажа и получих съобщение от Скарлет, че с Ария ме чакат долу в ресторанта. Искаха да закусим преди да тръгнем на път. Огледах стаята за последно, за да видя дали не съм забравила нещо, взех куфарите си и напуснах. Първо щях да мина през рецепцията, за да оставя картата. Влязох в асансьора и натиснах копчето, което беше за първия етаж. Винаги съм мразела мелодиите в асансьорите. Толкова са досадни. Изобщо не правят пътуването по-приятно, както си мисли този, който ги е измислил. Скоро вратите се отвориха и аз пристъпих във фоайето. Запътих се към рецепцията, където отново на смяна беше госпожицата, която ни обслужи, когато се настанявахме.
- С какво мога да помогна? – попита тя.
- Днес си тръгваме, така че ето ключа от стаята. – обясних накратко и й подадох картата, с която се отключваше и заключваше.
- Много благодаря. Може ли името на резервацията, за да Ви отпиша? – помоли ме учтиво.
- Ария Нелсън. – казах името на Ария, понеже тя беше правила резервацията.
- Да, обърканите стаи, спомням си. Още веднъж се извинявам за това и дано сте си прекарали добре.
- Не се тревожете за това и да всичко беше прекрасно. Лека работа. – пожелах на жената, чието име не знаех и се запътих към ресторанта, където предполагам са двете ми приятелки.
Видях ги на една от масите и тръгнах към тях. Вече дори и храна имаше пред тях. Дано това, което си поръчам не се забави прекалено много. Оставих куфарите си до масата и се настаних на последния свободен стол.
- Добро утро, момичета. – започнах.
- Добро утро, Мел. – отвърна Ария. – Готова ли си да се прибираме у дома?
- Никак даже. Не ми се тръгва. Пак се почва с този ужасно скучен университет.
- Да, така е. – намеси се Скарлет.
- Ти какво се правиш на тъжна? Знаем, че искаш да се приберем възможно най-скоро, за да прекараш повече време с Остин. – скара й се Ария, а аз се засмях.
- Ужасни сте. Човек да не ви сподели нещо. – намуси се Скарлет, но за кратко. Скоро отново на лицето й грееше усмивка. Явно наистина беше влюбена в него.
- Извинете, какво ще желаете? – високия и доста привлекателен сервитьор ни прекъсна. – Един омлет и чаша портокалов сок. – поръчах си, а в отговор той само кимна.
- Е, какъв е маршрута за връщане? - погледнах Ария, която ровеше нещо в навигацията на телефона си.
***
Това да пътуваш по обратния път е най-депресиращото нещо на света. Мразех, когато почивките и хубавите ваканции свършваха. Беше ужасно меланхолично. И тъжните песни, които пускаха по радиото в колата на Ария не правеха ситуацията по-лека. Пътищата бяха много натоварени. Предполагам, че съботата оказваше някакво влияние. Аз лично исках да се приберем утре, но нямаше да можем да си починем от пътя, преди да се върнем обратно в университета. В момента се движехме по един от заобиколните пътища. Ария мина оттук, защото по магистралата щяло да бъде много натоварено.
- Какъв е този звук? – попита изневиделица Скарлет и се огледа. – Знаете ли откъде идва? – наистина се чуваше някакъв шум, който обаче не можех да определя.
- Момичета, мисля, че знам откъде идва. – обади се Ария и насочи вниманието ни напред. От предния капак на колата й се вдигаше пушек.
- Отбий. Отбий. Ария, отбий. – развиках се от паника и тя веднага спря на най-близката отбивка. И трите излязохме от колата и отидохме да проверим какво става.
- Казах ли ти аз, да си провериш колата преди да тръгваме, а? Казах ли ти? – Скарлет се скара на Ария.
- Аз откъде да знам, че ще реши да пуши, точно когато се прибираме.
- Момичета, спрете да се карате и дайте да отворим капака. – обадих се и отворих предния капак само за да се сблъскам с още по-голямо количество дим. И трите се закашляхме.
- Дали ще издържи до Лос Анджелис? – попита Ария.
- Едва ли. Преди години се беше случило така с колата ни… тоест с колата на Джъстин. Има риск, ако не се оправи.
- И сега какво? Не можем да се приберем? – Скарлет беше доста панирана, това не можеше да се отрече.
- Можем, но ще трябва да почакаме да мине някой, който да спрем на стоп. – казах им.
- Знаех си. Ще си умрем тук. Насред нищото, защото ние сме единствените идиотки, които не искат да минат по магистралата като нормалните хора.
- Скар, успокой се. Все ще дойде някой.
- Щом казвате, но нека се отдръпнем малко, защото имам чувството, че всеки момент може да избухне.
Вече беше почти обед и жегата тук в Мексико беше непоносима. Досега оттук минаха повече коли, отколкото очаквах, но нито една от тях не благоволи да спре и да помогне на три студентки изпаднали в нужда. Колкото и да ни беше страх, се принудихме да влезем в колата, защото ако продължим да стоим отвън има вероятност да получим слънчев удар. Оглеждах се насам натам и видях, че се приближава една черна кола. Дори не си направихме труда да ръкомахаме, защото едва ли ще имаме късмет. За моя изненада автомобила спря на няколко метра зад нас и едва тогава успях да различа номера. Джъстин. Като говорим именно за него, не се учудих, че слезе от колата си заедно с Остин. Скарлет като ги видя едва не припадна. Изтича до тях и се хвърли на врата на Остин, който изглеждаше доста изненадан.
- Толкова се радвам, че те виждам. Мислех, че ще умра тук. – започна да драматизира, а Остин се засмя.
- Спокойно тук съм. Какво е станало? – попита я и се приближиха към нас двете с Ария.
- Колата ми се развали. – оповести Ария. – Стори ни се опасно да продължим с нея, затова решихме да чакаме помощ.
- Е, явно ние сме помощта. Вземете си багажа и отивайте в колата на Джъстин, а аз ще се обадя на някой от хотела да дойде да я вземе. Ще я поправи и ще я прати по пътна помощ. Само я заключи. – каза Остин на Ария.
- Ами, Крисчън, Парис и Кая? – обадих се.
- Те са с отделна кола и минаха по магистралата.
- Умни хора. – каза Скарлет и всички се засмяха.
По принцип бих била против това да се возя отново в колата на Джъстин, но обстоятелствата, го изискваха. С момичета събрахме багажите си и някак си успяхме да ги натъпчем в багажника. Благодарна съм, че преди години бях убедила Джъстин да купи именно тази кола. Държах много на нея, защото беше с доста голямо пространство за товари, а като на всяко друго момиче, то никога не достигаше. След като оправихме куфарите трябваше да решим и проблема с местата в автомобила. Отпред на шофьорското място беше Джъстин, а до него беше Ейвъри, която никак не се радваше да ни види. Зад нея бях аз, до мен беше Ария, а до нея – Остин със Скарлет в скута си.
- Мелъди, бях прочела, че Тайлър в момента е в Стокхолм, така ли е? – кучката от предната седалка реши да си отвори устата.
- Да, така е. – отвърнах без да се заяждам и това дори ме учуди.
- Не се ли притесняваш, че може да ти изневери? – страшен въпрос няма що. Много добре забелязах долната й усмивка в страничното огледало.
- Ами, не, имам му доверие. Освен това той не е като някои други в тази кола и евтини момичета, подобни на някои в тази кола не го вълнуват. – усмихнах се фалшиво.
- Да не намекваш, че съм евтина? – каза тя възмутена.
- О, извинявай. А, каква си тогава? Да не би да предпочиташ друг епитет повече? Няма проблем само ми кажи.
- Как си позволяваш!? – извика и се обърна към мен. – Виж се колко си пропаднала!
- Кой е пропаднал бе!? – бях готова да й ударя главата в стъклото на прозореца, но един глас ни прекъсна.
- Престанете! И двете! – Джъстин ни се скара и нямаше как да не ми направи впечатление това, че стискаше волана доста силно. – Спрете да викате като истерички. Мелъди, моля те. – обърна се към мен и каза спокойно, но преди да имам възможност да му отговоря, из колата се разнесоха писъците на Ария, Скарлет, че и на Остин.
- Джъстин, внимавай! – извика Ейвъри, но вече беше късно.
Когато той отново насочи вниманието си напред беше късно да се опита да избегне идващата право срещу нас засилена кола. Фаровете й светеха много ярко и ме заслепиха. Преди да успея да реагирам, усетих силна болка в тялото си и най-вече в областта на краката си. Толкова много болеше, че не се сдържах и затворих очи. Това беше последното, което помня, преди всичко около мен да потъне в пълен мрак и тишина. Не чувах, не виждах и не чувствах, това можеше да опише състоянието ми най-добре в този момент.