Хари паркира черния си джип в подземния гараж отново. Все още ми бе трудно да осмисля колко ли пари притежаваше този човек. Той излезе от колата и се качи по малките стълби нагоре, които пък водеха до фоайето, оставяйки ме сама с мислите си. Сигурно пак не е на кеф.
Още ми бе трудно да асимилирам всичко, което се случи през последните два дена. От проблемите в бара и това как едва се измъкнах от мазните ръце на онези долни кучета, до това как попаднах в Америка. Кое е по-зле, не мога да бъда сигурна, но засега първата опция изглежда неблагоприятна за здравето ми. Друго си е да живееш в такъв лукс и да си защитен, дори и подтиснат от обстоятелствата. Но самата мисъл, че всичко, което Оливия каза, може да е било истина, ме плаши до необратима степен. А Оливия няма за какво да лъже, та тя едва ме познава. Освен това видях страха в очите й, щом разбра, че не знаех за "плана на Хари".
Как е възможно хората, които съм наричала родители през по-голямата част от живота си, да се ме лъгали и манипулирали по този долен начин? Господи, та майка ми и баща ми са ме продали. За пари. На някого непознат. В последното не мога да бъда сигурна понеже както стана ясно, явно нашите крият още много от мен. Може би планът им е датирал от доста преди. Всичко това просто е твърде много информация. Твърде много истини, разкрити наведнъж. Болезнено, хилядите парченца реалност се стрелят с бясна скорост в моя посока.
Смисъл, да, не е лесно да събереш мислите си след подобни разкрития. Единственото, което не мога да преживея е собствената си глупост. И как не съм могла да забележа пошлостта в хората около себе си. Най-близките ми хора, моето семейство.
Останах така в колата на Хари около тридесет минути преди най-сетне да изляза и да се кача горе. Когато не искаш да го правиш, трудно е да се срещнеш с реалността. И то по този начин. Все пак си напомням, че нещата можеха да бъдат и доста по-брутални, но се разминах само с това. Колко ли момичета са нямали моя късмет? Дори и да знам, че Хари не е нахален, както други биха били на негово място, трудно ми е да кажа и една добра дума в ума си за него. Прекалено голям боклук е.
Денят се изниза набързо в съзерцаване на всеки малък детайл от къщата и аз легнах в леглото си изморена. Не защото съм правила кой знае какво, а защото като не правиш нищо си наистина уморен. Мразя да бездействам.
Когато се събудих от силен тропот, малкият часовник на нощното шкафче показваше 5:38 сутринта. Кой, по дяволите, шуми толкова рано? Хари? Бях заспала с дрехите си и затова веднага се запътих към вратата. В момента, в който хванах бравата се чу силен грохот. Нещо се случи. Отворих и хукнах по стълбите надолу, ала в тъмното не виждах почти нищо. Препънах се, но успях да се задържа права, подпирайки се на парапета.
Пред очите ми изникна Хари. Тъкмо излизаше от всекидневната с некординирани стъпки. Хвана се за касата на врата точно преди да се строполи на пода. Какво му беше?
- Х-Хари?
Промълвих едва едва. Зелените му очи мигновено се стрелнаха в моя посока. Бялото на очите му беше кърваво червено. Поне това виждах от слабата светлина, достигаща от фоаьето.
- Какво?
Чух го да отвръща бързо и громко. Имаше му нещо.
- Какво правиш?
- На какво ти прилича, а? - изкрещя той безсърдечно в моя посока. Искаше да ме стресне още повече ли?! - Прибирам се, Ирина! Прибирам се в собствената си къща! Не може ли? Забраняваш ли ми?
- Какво говориш, Хари? Д-добре ли си?
- Според теб добре ли съм? - отвърна той, викайки в моя посока и приближавайки се рязко. Не може да се отнася с мен по този начин. Не съм животно. Трябва да се радва, че дори попитах как е.
- Не, Хари - отвърнах спокойно. - Не си добре според мен. Пиян си, надрусан си и си личи от километри - кръстосах ръцете си и се облегнах на парапета на стълбището.
Очите му се ококориха още повече. Имах чувството, че всеки един момент ще изскочат от орбитите си и ще ми изкарат душата от тялото с някой шамански трик. Мисля, че той не очакваше тази реакция от мен. Нито да разбера за състоянието му, но да не забравя, че и аз съм живяла на улицата. Надушвам друсалките отдалеч.
- Май ролята ми на невинно и беззащитно лапе ти харесва повече, а? Наркоманче ли си бил? Ясно защо са ти къси нервичките - поклатих глава и се засмях фриволно. Виждах как лека полека ръката му се отпускаше в моя посока.
- Ирина, давам ти последен шанс да останеш жива.. Млъкни!
Ехото от крясъка му отекна мъртво и заплашително в къщата. Искаше да млъкна, а? От истината го болеше момчето.
- Убий ме де! Не ми пука! Хайде, отвореният, давай! Нали знаеш, че няма какво да губя! Няма за какво да живея!
Въпреки че крещях с все сила истината, очите ми започнаха да се пълнят със сълзи. Не мога да преглътна факта, че се намирах в такава ситуация и в интерес на истината бях безпомощна. Хари не реагира на думите ми, а присви очи. Мисля, че се опитваше да ги затвори, но ефекта от наркотиците не му позволяваше.
- Изчезни от очите ми.
С тези думи Хари ме подмина и се качи в стаята си. Всичко приключи с тряскането на вратата му и в къщата се настани зловеща тишина.
Не можех да спя повече.
Отидох в кухнята и седнах върху барплота, навеждайки раменете си напред, почти до колената. Какво ще правя, Господи?! Така ли ще живея оттук нататък. С психопат, наркоман, пияница, и откачен с биполярно разстройство в едно? Толкова съм отчаяна, че дори не искам да се опитвам да избягам. Или да мисля план. Наистина. Дори не ми се занимава. Очите ми съзряха кутията цигари на масата в трапезарията.
Станах и се приближих до тях. Взех кутията и я огледах внимателно. Имаше само една цигара. Колко мразя този навик. Запалката беше на пода и вече с цигара в уста я взех. С първата дръпка нещо в мен се отпусна. Когато пушех редовно не усещах това освобождаване на напрежението, беше просто навик, рутина. Но когато не пуша, една цигара ми идва, колкото и смешно да звучи, като глътка свеж въздух. Наистина.
Тръсках пепелта в мивката. Щом достигнах до филтъра, пуснах водата от кранчето и го намокрих. Изхвърлих го в кухненския кош. Измих ръцете си обилно с вода и течен сапун, за да премахна миризмата. Запътих се нагоре до банята, за да измия зъбите си също. Донякъде щях да премахна ужасния аромат на тютюн.
След тези ми действия отново се върнах долу. Беше светло навън. Около 6 и нещо сутринта може би. С флегматични движения се заех да правя нещо за ядене. Хмм, палачинки може би? Да, добра идея. Колкото и лош и нескопосан готвач да съм, все пак успях да сътворя нещо що годе ядливо. Обичах ги с мед. С малко или доста усилия открих мед в един от шкафовете. Взех си чинията и излязох в градината да подишам още малко чист въздух. Мамка му, как ми се пушеше още една, само още една цигара. С леко недоволство, че не съм успяла да задоволя коварните си пушачески нужди си изядох палачинката.
Тръгнах да влизам вътре, но в моментът, когато се обърнах, изкрещях от ужас.
- Къде са ми цигарите?
Хари стоеше като призрак до остъклената врата и ме гледаше с кървясали очи. Акъла ми изкара копелето мръсно.
- Откъде, по дяволите, да знам?
- Не се прави, малка лъжкиня такава. Нали не ти харесваше дори някой да пуши покрай теб, а? Какво стана? Целият ми хол вони на цигари.
- Не съм ти барала скапаните цигари - изскърцах през зъби ядосано. Боклукът помни какво съм казала.
- Ела тук - каза той и в същия момент направи рязка крачка към мен, приклещвайки ме в хватката си. Стискаше дланта ми и ръката ми изпусна порцелановата чиния върху зелената трева.
За щастие не се счупи. С другата си ръка Хари хвана брадичката ми, стискайки ме, докато устните ми не образуваха леко криво "О". - Миришеш ми на цигари. Пушила си.
Извика той все едно съм извършила смъртен грях.
- И какво от това?! Имам осемнадесет години. Пълнолетна съм.
- Не и в Америка, скъпа, тук трябва да имаш 21.
- И какво ще ми направиш? - изсмях се подигравателно.
- Ще пуша пред теб и ще издишвах дима пред лицето ти.
- Няма да ме издразниш.
- Няма и да се старая. Ти ще ме молиш за една дръпка. Пушачка малка - лека усмивка се формира върху тънките му розови устни. Дразнеше ме безумно много. Дори не помислих преди да изрека следващите си думи.
- Поне не съм наркоманка.
Плесницата, която Хари ми извъртя, беше толкова силна, че главата ми се завъртя настрани. Косата ми се разхвърля из цялото ми лице, за което, слава Богу, й благодаря. Така той не можеше да види сълзите, които блеснаха в очите ми едва след секунда.