Гледна точка на Келси
Събудих се от внезапен силен удар, звучеше като тропане по врата. Очите ми се отвориха широко, като наклоних главата си към вратата, все още полузаспала и едва в съзнание. Ослушах се за още звуци, докато се опитвах да разбера дали звукът е истински или просто е част от сън. Нищо. Било е сън, реших и се преобърнах, опитвайки се да заспя отново.
Туп.
Седнах изправена, взирайки се във вратата на спалнята. Определено го чух, този път. Някой беше в къщата ми. Спуснах краката си от ръба на леглото, отстъпвайки от топлите завивки. Неспокойно се промъкнах до вратата, отваряйки я колкото се може по-тихо.
- Ехо? – Повиках.
Без отговор.
Пристъпих по-навътре в тъмнината, едва влизайки в кухнята, преди да чуя звука на задъхано дишане, както звучи риба извън водата. Натиснах ключа за осветлението отляво, разкривайки източника на мистериозните звукове.
- Има ли някой там... о, Боже, Роуз! Добре ли си?! – След като светлината освети място от кухнята ми, ахнах при гледката пред мен. Роуз лежеше пред вратата, сякаш не беше способна да стои права, което се дължеше на очевидната й умора. Втурнах се към нея, клякайки на коленете си, до нея. – Какво се е случило?
Тя едва поклати глава в отговор, сякаш нямаше достатъчно енергия да направи повече, гърлото й имаше място само за тежки и неравни вдишвания. Обичайния й кок, който си правеше на главата, беше паднал в заплетени къдрици около меките й черти и униформата й беше изцапана с мръсотия, също като лицето й. Коляното й беше ожулено и капка кръв падна от раната на килима ми.
Какво по дяволите се е случило?
- Някой нарани ли те? – Настоях, треперещото й тяло и облените в сълзи бузи, подсказваха, че има замесен виновник. Изтощеното кимване на главата й, ми даде дори повече от потвърждение. Щях да я разпитам повече, но мога да кажа, че не беше способна да води разговор в момента.
- Добре, - казах. – Нека те закараме на дивана, - ръката ми обхвана талията й, повдигайки я от разпръснатата й позицията на изтривалката. Тя ми осигури някаква помощ, усуквайки краката си по пода, докато я влачех към всекидневната. Пуснах тялото й на възглавничките и притичах до мивката да й донеса чаша вода, от която несъмнено се нуждаеше. О, и вероятно, трябва да взема лепенка за коляното й.
Отидох до нея, с нещата в ръка, оставяйки ги на масичката за кафе до дивана. Дишането на Роуз само леко се стабилизира, но треперенето на тялото й намаля. Подадох й чашата с вода, като тя я взе от ръцете ми. Шумно изпи съдържанието й за секунди, изпускайки шумна въздишка, след като приключи.
- Благодаря, - каза ясно, макар гласът й да беше призрачно пресипнал. Кимнах и зачаках търпеливо, докато тя сядаше на покрития с килим под до нея. Погледна ме, шок се беше затворил в изплашените й очи. – Няма да повярваш какво се случи току-що.
Гледна точка на Роуз
Казах всичко на Келси. Казах й за вината на Джеймс и за несигурното ми бягство, през тъмните гори, които включваха повръщане и препъване във всичко, в дезориентираното ми състояние. И й казах колко шибано плашещо е било да си лице в лице с убиец. Не е като във филмите или книгите, където се изправяш пред смъртта и си способен да останеш спокоен пред полицията минути след това. Не беше като да си добре след като се измъкнеш и треперенето ти да утихне. Не беше нищо като това.
Първо беше шокът. Ние бяхме приятели и си мислех, че е сладък. Смях се на шегите му, държах ръката му, дори го целунах. Но, нищо от това не е било истинско. Може, дори да съм го сънувала. Защото, тези ръце са също и на убиец, и тези устни са изговаряли заплашителни думи пред жертвите си. Но, дори не беше шокът, от това да бъде обратното, на този който си мислех, че е, наистина, но повече беше страхът. Болеше, когато ме притисна срещу стената и хватката му остави синини по кожата ми, но бях прекалено разсеяна от страх за да забележа. Препусна през вените ми и накара пулса ми да тупти в ушите. Можеше да ме изнасили или одере, или и двете. Можеш да направи каквото си иска с мен и аз щях да бъда беззащитна. Това, което трябваше да е една приятна чаша горещ шоколад, се превърна в опасен сблъсък с сериен убиец. Тръпки преминаха през тялото ми и жлъчка се надигна в гърлото ми. Но, за щастие, успях да мисля достатъчно трезво, за да се измъкна. Моментът, в който избягах от дома му, беше посрещнат от огромно облекчение, проблясък на надежда се прокрадна в съзнанието ми. И тогава просто бягах.
Първият ми инстинкт беше да отида при Хари. Да изтичам до него и да заровя главата си в гърдите му, докато силните му ръце ме държат, голяма му ръка, движейки се по гърба ми, докато дълбокият му глас ми казва, че всичко ще бъде наред. Той щеше да ме пази от Джеймс, както направи от Норман преди няколко седмици. Но, не можех да го направя. Не можех вляза, щом не бях да смяна и да използвам ключ без основателна причина, и не можех да изтичам до килията на Хари, и да му кажа всичко. Защото, не знаех, колко г-жа Хелман беше замесена в дейностите на Джеймс. Келси каза, че вече била подозрителна за Хари и мен, и дори да не знаеше за убийствата на Джеймс, няма да е добра идея.
Така че, вместо това, дойдох точно тук, на място, на което Джеймс не знаеше местонахождението. Той едва ли познаваше Келси и нямаше да доведе убийственото си преследване до тук. Все още бях разчорлена и нервна в края на историята си, страхът от по-ранните събития не беше затихнал. Все още бях уморена също. Тичах часове наред, не смеех да спра или да погледна назад. Единственото нещо, което ме подхранваше, беше адреналинът и от тази умора, едва държах очите си отворени.
Но, останах в съзнание колкото мога повече, за да разкажа на Келси историята си. Все още не съм приела напълно, че Джеймс е бил убиецът през цялото време. Мисълта, бавно започна да потъва, въпреки, че беше вързана с ужас и терор. Но, тъжно, тази новооткрита истина не затвори главата Джеймс в историята ми и не можех да отгърна на нова страница. Защото, все още работех в Уикендейл. И той също.
- Трябва да кажем на полицията! – Келси възкликна. – Не можем просто да оставим това болно копеле да се измъкне!
Това беше добро решение, но вече бях превъртала тази идея отново и отново.
- Келси, пазачите са назначени от шефа на полицията. Той на практика е полицай. Плюс това, нямаме никакви доказателства.
- Тогава какво се предполага, че трябва да направим?! Просто да го оставим да му се размине? – Тя изкрещя, гласът й се повиши с едно ниво.
- Не, не това казах. Виж, искам да го арестуват толкова, колкото и ти, но искам да го направя правилно. Ако отидем в полицията сега, без доказателства, те няма да ни повярват и тогава, ако по-късно открия доказателства, и се опитам да отида до тях отново, няма дори да слушат. Но, ако почакаме докато можем да открием някакво убедително доказателство, тогава той със сигурност ще бъде осъден. Не можем да им дадем нито една причина, да не ни вярват. Не искам да оплескам нещата и да го оставя да се измъкне, - обясних,
Келси въздъхна намусено, но тогава кимна с глава, знаейки, че бях права.
- Мамка му, - каза тя. – Значи Хари наистина е невинен.
Заедно със споменаването на Хари, се завърна силното ми сърцебиене, докато кимах. Той е бил прав. Докато Джеймс претендираше, че е невинен, а всъщност е бил злонамерен подлец, Хари беше обратното. Миналите му проблеми са нанесли няколко белега на душата му, това беше сигурно, но то беше добър. Хари, под тъмната си персона, беше добър човек. Знаех, че ще трябва да му кажа за Джеймс и какво е направил, но нямах желание да го правя. Защото, след като му кажа, невинността му ще бъде разрушена. Той щеше да се превърне в убиец също.
Ако му кажех истината, нямаше никакво съмнение в ума ми, че ще пребие Джеймс до смърт.
Гледна точка на Хари
Тежките врати на килията ми бяха отворени, разкривайки Брайън, който имаше израз на отвращение.
- Време е за обяд, - каза той.
По принцип се страхувах да го виждам в стаята си, защото означаваше, че ще ме води на една от многобройните терапевтични сесии или на хуманно-предизвикващи дейности, планирани за пациентите. Но, това раздразнение се разпадаше с всеки изминал ден, докато моя милост прекарваше в килията. В килията ми бях само себе си и аз, единствено отдалечените викове, и моите крещящи мисли се долавяха. Същата стая, същите скучни стени, същата мръсотия и смрад. Нямаше друг избор за ума ми, освен мислите ми да започнат да стават по-разпръснати и налудничави. Заклевам се, щях да си загубя ума на това място и ако вече не съм ненормален, то със сигурност щях да се превърна в такъв, колкото по-дълго стоях заключен в тази ужасна сграда.
И независимо от това, нежелание се появи, когато Брайън пристигна, мисълта да видя Роуз успокояваше опасенията ми. Изглежда с всеки ден, в който бавно се приближавам към ръба до точката ми на пречупване, по-ясни мисли се появяват за нея. Тя имаше предназначението на терапевт, макар да не е такъв. Говореше с мен, без да анализира психическото ми състояние докато говоря.
И това беше слабост за мен, да си го призная, защото се мислех за доста силен индивидуално, но се нуждаех от нея. Тя беше нормално човешко същество и третираше и мен като такова, също. Чувствах, че тя всъщност слуша какво й говоря, без да изключва думите ми като безсмислени. Не трябваше дори да бъде Роуз, можеше да е всеки, с когото просто да водя цивилизован разговор. Без някого като това, щях да съм принуден да говоря единствено на себе си, като почти всеки друг пациент тук, което определено нямаше да ми помогне да изляза нормален. Но, дори мисълта, че слушателят можеше да е всеки друг, която се появи по-рано, се радвам, че това беше тя. Изключителен късметлия съм, че този анонимен слушател беше Роуз. Наистина я харесвам. Тя можеше да държи на своето и винаги беше толкова любопитна, и беше малко странна, също. Беше грижовна и отзивчива и ме разбра, когато й разказах за баща ми, Уикендейл и Емили. След този разговор, привързаността ми към нея се повиши.
- Хари, - Брайън изръмжа и аз станах то леглото, и тръгнах по коридора. Коридорите бяха някак си пълни днес, пазачите и пациентите бяха разпръснати по фоайето. Вървях в тишина до закусвалнята, не бях в настроение да пусна шега за разходката на Брайън, както правех обикновено. Най-накрая стигнахме до кафенето и тя беше там, чоплеше ноктите си, докато ме чакаше.
Брайън спря до вратата както обикновено, сякаш ми беше баща оставяйки ме в парка, гледайки внимателно как отивам да играя. Издърпах стол до Роуз, докато тя погледна нагоре с усмивка, но не беше обичайната й усмивка, изглеждаше малко... унила. Но, не достатъчно за да попитам, така че, не го направих.
- Как ти е фамилията? – Попитах, преди да е казала нещо, сядайки долу и намествайки се на стола си.
- Моята фамилия? – Тя повтори, сякаш беше странен въпрос. Кимнах.
- Уинтърс, - каза.
- Роуз Уинтърс, - проговорих на себе си, кимайки на името в одобрение. Отива й.
Усмивката й, изглежда стана по-истинска, като го казах.
- Хей, Хари? – Попита.
- Да?
- Може ли да те попитам нещо?
- Разбира се.
Очите й огледаха лицето ми преди да проговори, гласът й стана малко по-тих.
- Защо просто не каза, че си невинен още от началото?
Не го каза по враждебен начин, а вместо това изглеждаше като искрено любопитство. Трябваше да помисля за момент, събирайки разпръснатите си мисли, преди да й отговоря.
- Е, виждал съм какви са хората тук още откакто съм на дванайсет. Научих се, че ако казваш, че си невинен, това само те прави да изглеждаш дори по-луд. Ако плачеш, викаш, че си невинен, крещиш, че искаш да излезеш оттук, само се ограничаваш допълнително. Другите деца те определят като слаб, определят те като мишена. Единственият, който не е пребиван или тормозен от другите деца-психопати е гаднярът. Хората, които прегръщат лудостта си, го използват в тяхно предимство и плашат всички други. Те никога не казват, че са невинни, затова никой не ги смята за такива; те са изиграли своята част и са я изиграли добре, и всички се боят от тях. Те са недосегаеми. Ето това правя, за да не бъда нараняван от хора като Норман; играя роля.
Тя слушаше в захлас, докато говорех и обичах това, обичах как беше толкова заинтересована във всичко, което казвах. Но, лицето й леко се сниши в края.
- Не, нямам предвид, че съм бил фалшив, - казах бързо, опитвайки се да я успокоя. – Беше истинско, всички неща, които съм казал откакто се запознахме, - терминът "играя роля" не беше най-добрия ми подбор на думи, сега тя си мислеше, че цялата ми личност е била за шоу.
Тя кимна, но не срещна погледа ми.
- Роуз, погледни ме, - казах и тя го направи. – Дори за секунда не си помисляй, че не съм бил себе се около теб, не това имах предвид. Просто казвам, че се опитвам да бъда малко по-застрашителен от обичайното около пациентите, това е. – Мразех колко отчаян звучеше тонът на гласа ми и може би беше само моята леко растяща лудост, но имах нужда да ми се доверява напълно. Тя беше единствената, на която можех да се доверя и единствената, която знаеше истината, не можех да рискувам дори малка вълна във връзката, която имахме.
Тя ме гледаше за момент и не можех да различа изразът й. Чаках търпеливо, страхувайки се от отговора й повече и повече с всяка безкрайна секунда.
- Значи тогава, наистина си провокативен, саркастичен задник? – Най-накрая отговори. Погледнах я за секунда, докато усмивка избухна на лицето й и тогава наклоних главата си назад, смеейки се. Смях се толкова силно, че няколко погледа се обърнаха към нас, но не ми пукаше особено. Тогава Роуз също се засмя, двамата се смеехме заедно и звукът беше великолепен.
- Просто се шегувам, - тя се изкикоти. Смехът бавно спадна и стаята стана по-тиха. Усмивките ни паднаха и лицето й стана сериозно, гледаше ме право в очите.
- Ще те измъкна оттук Хари. Обещавам ти.
Кимнах на почти прошепнатите й думи, знаейки, че не искам нищо повече от това да напусна това място. Завинаги. И част от мен се надяваше, с малко желание, че тя ще дойде с мен. Беше само малка мисъл, щях да тръгна и без нея, но щеше да бъде адски по-добре ако тя беше с мен. Достигнах ръката й под масата, колкото се може по-дискретно. С нея до мен, погледнах надолу и хванах ръката й в моята, но докато я търсих очите ми попаднаха на нещо друго. Синини. Синини на китката й. Всичките ми движения спряха, докато преглеждах ужасните белези.
- Какво по дяволите е това?
Гледна точка на Роуз
Мамка му. Това беше моментът, от който се страхувах, откакто пристигнах при Келси. Но, знаех, че беше неизбежно, трябваше да му кажа рано или късно. Просто се надявах, че ще е по-късно. Не знаех колко силно ще реагира, не знаех какво ще направи. Ако беше някъде другаде, щях да кажа на Хари да отиде при него, щях да го подкрепя, гледайки как Джеймс получава това, което заслужава. Но, това не беше просто някъде, беше Уикендейл. И тук, ако Хари запрати толкова много като един удар, щеше да бъде бичуван или дори можеше да отиде на електрошокова терапия. Не мога да позволя това да се случи. Нямаше да позволя да получи още едно наказание заради Джеймс. Хубавото нещо е, че не съм виждала болното копеле днес, сигурно не е на работа.
- Роуз, кой направи това? – Хари настоя. Вече беше ядосан; това не беше добро начало.
- Добре, Хари чуй ме. Не откачай. Ако го направиш, ще ме накарат да ти инжектирам успокоително и след това ще те накажат. Каквото и да... просто остани спокоен.
Той кимна, но можех да кажа, че не ме слушаше много.
- Тези са от... ами, той-той ме притисна към стената и грабна китките ми, но аз избягах...
- Кой? – Хари настоя, гласът му беше дълбок, сякаш буботеше от гърдите му.
Трепнах, преди да кажа думите, снижавайки се в себе си, сякаш се подготвях за това, което престоеше.
- Беше... беше Джеймс. Той се опита да ме убие; той е убиецът.
Ръцете на Хари веднага хваната масата, стискаха толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Дишането му стана по-дълбоко и тежко, през носа му. Челюстта му беше стисната толкова здраво, че се разтревожих да не му причини физическа болка и вените на врата му, станаха видими под кожата му. Той се разгневи, почти се тресеше от гняв.
И знаех, че ще избухне всеки момент.