В библиотеката на Алирия, eдна жена на средна възраст седеше зад тъмно дървено бюро. Златисто-кестенявата ѝ коса се спускаше надолу по гърба ѝ като река от пясък. Другите библиотекари предпочитаха да палят ароматни пръчки или да оставят цветя в кабинетите си, но тя предпочиташе аромата на дърво и стари книги. Името ѝ беше Хелиона, но някои я наричаха Златна заради цвета на косите ѝ.
Понеже скука им бе, на Аристей най-вече,
да ги наричат с едно проклето име или с две,
измисляха си те хиляди... имена, деца.
Дърветата – какво да се прави?
Игрите на глада са в някакви деца без храна –
– Аз ще ги нахраня – рече българският.
И ги нахрани добре с послания
за англоговорящите страни като България –
scold е scald –
друга дума няма, понеже аз – английският –
си правя пъпклен план –
пък пък, няма пък, печеля.
Туй то. Разлика не чуха те –
затова остава scald –
след като не разбраха моя scold.
То произнася се как? – пак неразбрала е Елир Аруна...
– Какво е това?
– Гласът, който ехти в Библиотеката, дете, – отговори ѝ жената със златна коса... Златна ли, Хелиона ли – имаха си прякори и имат, деца, туй е реализъм. – Дърветата са с хиляди имена, а ние сме листа – рече Хелиоона. Елф. Какво ли друго изказване да има? Самодивите бяха близо, но имаха някакви ограничения в сравнение с елфите: последните бяха подредени, пък първите – при тях цари хаос.
– Арбър, дървото на живота – рече Хелиона – всякога е велик маг.
Това чу Хелиона:
Всичките дървета са една вселена горска.
Кехлибар е селцето. Трябва да бдя, не да умувам над Алирия –
аз съм пазителката Аруна –
Вечерницата мина, зорницата съм.
Вечерта пък Аристей е:
„най-добрият" ще рече неговото име.
– Аруна – рече Елир. – Звучи като Арунай, предната царска династия.
– Първата – рече Хелиос-слънце или иначе казано Хелиона. Помните, деца, тези приказки, където ходят българи да се съветват или да търсят слънцето – господин или майка му. Сигурно това ще да е майка му, тази Хелиона, реши Елир и се усмихна. Тогава кой е той – ако не сам Аристея?
Хелиона се облегна назад в стола си. Днес, както винаги, я чакаха куп книги, които трябваше да регистрира. Сутринта обаче се случи нещо интересно, което си заслужаваше да се опомене – в тази градинка долу, която се падаше точно под прозореца ѝ, беше видяла стар познайник. Не, че той самият бе стар, даже напротив – бе млад, красив, напорист. Просто рядко го виждаше, а се бе издигнал. Аристеус. Дърветата бяха цъфнали на двора. Градината беше винаги спокойна, винаги мирна... Е, почти винаги. Магьосникът ясно си личеше край едно от цъфтящите дървета. Трудно беше неговата фигура да остане незабелязана, заради контраста между робата му и пролетните цветове. Едно цветче се отдели от дърво, падна върху робата му и се плъзна надолу, сякаш я взе за пързалка. Храстът до Аристей беше пълен с шумни врабчета, които навярно се караха за хубавите места по клоните и се боричкаха тъй разпалено, че целият храст се тресеше. Хелиона можеше да ги види през прозореца, но магьосникът изглежда, че ги игнорираше напълно – мислите му бяха насочени другаде изглежда.
Всичко туй Хелиона съзря през прозореца на кабинета си. Що се отнася до Елир, някой ѝ бе дал съвет да отиде точно при Хелиона. Сам Аристей одобри съвета и я отведе до кабинета на Хелиона, но излезе навън без да се срещат - тя също някога му бе преподавала в бибилиотеката... Тя помагаше на новобранците ученици тогава, както и сега.
– Седни – каза ѝ Хелиона. Прочее, бе чула някаква мълва, че един магьосник бил пристигнал с някаква файрина и предположи, че навярно ще да е хитрецът останал вън на двора, Аристеус. Случайно предположение, разбира се. В библиотеката бе пълно с новобранци-магове, така че защо точно Аристей да е домъкнал файрината?
Ами, разбира се, имаше нещо особено у тази файрина, тъй че Хелиона се осъмни какво би търсила Елир с обикновен маг? Изобщо дали тя знаеше коя е? С тази сила, излъчвана от амулета ѝ...
Елир внимателно пристъпи в стаята. Аристей, ако е слънце, ще падна, размишлява си тази Елир... Аруна. За кой се отнасяше стихът?
Увериха я, че Хелиона обича да помага и ще ѝ препоръча книги за Дивата гора с удоволствие. Станеше ли дума за рядка информация, Хелиона беше човекът. Елир ѝ разказа всичко, което знаеше относно магинопия и лечението, а то не беше много: легенда за древна принцеса на самодивите на име Нимфика и възможно лекарство за магинопия – или поне за болест с подобна симптоматика.
Чертите на Хелиона отразяваха зрялостта и знанията ѝ, но въпреки това тя младееше. В главата ѝ се формираше мисълта Дали беше редно да е директна с тази Елир Аруна? Аристей ли беше с нея? Ами ако и тя не знаеше неговата самоличност? Не беше редно да научи от Златна.
– Е, мила, – тя каза на Елир щом файрината приключи разказа си. – Казваш, че си от Дивата гора, но... коя си ти, Елир?
Елир се почуди. Реши, че понеже е файрина, затова Хелиона ѝ задава такъв въпрос. Нямаше много файрини родом от Самодивската долина.
– За „Жрица на срама" чувала ли си? – пита я Хелиона. – Ти си такава.