-Аз ти въздействам? - казах и наруших гробната тишина в стаята. Беше толкова тихо. Нямаше ги препускащите коли отвън. Различните звуци от апаратите до мен. Тежкото ми дишане също бе изчезнало. Не се чуваше нищо. Зейн вдигна главата си и ме погледна. Очите му бяха спокойни,нещо което за първи път го виждам. Те винаги бяха черни или пък кафяви. Сега бяха просто очи. Той стана от стола на който седеше и се приближи към болничното легло на което лежах. Седна в края и погледна към мен.
- Да. Въздействаш ми. Странно е. Само Пери го правеше,тя бе единствената която можеше да ме накара да бъда добър. Караше ме да полудявам ако я видя с друг. Ако някой я беше ударил и обидил просто го убивах. За нея правех всичко. А сега ти се появи. Промени ме малко. Никой не го правеше,дори не се опитваше. Ти се страхуваш от мен. Виждам го. Страхуваш се от това дали ще те нараня. Дали ще те използвам само за едно нещо - секс. Но не е така. Ти правиш нещо с мен. Нещо което не мога да обясня. Когато разбрах,че онзи те е ударил,просто откачих. Не искам никой да те доближава,не искам да те нараняват. Не искам. - каза той и погледна в ръцете си. Това Зейн ли го каза? Той,той туко що да не ми каза,че до някаква степен ме харесва.Това не може да се случва. Няма как да се случи. Той,той винаги е ужасен с мен.
Надигнах се от възглавницата и се приближих бързо до него. Сложих ръцете си на лицето му и го погледнах. Беше толкова красив, и нежен. Никога преди не е бил така, не е изглеждал така. Не беше в тази светлина. Бързо впих устните си в неговите. Желаех го повече от всичко. Исках го точно сега. След всичко което ми каза. Не мога да го подмина. Той е перфектния лош избор. Зейн вкара езика си в устата ми разрушавайки я. Не можех. Искам го. Тук и сега. Не ме интересува,че цялото ми тяло беше в рани и ме болеше. Хванах яката на якето му и го дръпнах към мен. Бавно отпуснах тялото си на тясното легло. Той застана над мен и продължи да ме целува. Зарових ръцете си в косите му. Зейн се отдели от мен за секунда и ме погледна. Не исках да го слушам точно сега. Отново впих устните си в неговите. Преместих ръцете си на якето му и го съблякох и го хвърлих на земята.
- Ади, не! - каза той и се отдели от мен. Погледнах го въпросително. - В болницата сме. А и може да те нараня. Аз не съм нежен. Знаеш го. - каза той и стана от леглото. Намръщих се когато той стана от леглото. Но беше прав. Цялото ми тяло беше ужасно. Аз бях ужасна в момента. Не мога да съм с него сега.
- Кога ще мога да с тръгна? - попитах и погледнах към Зейн,той се замисли и ми отговори.
- Утре. -каза набързо и излезе от стаята. Защо така го каза. Сякаш не е вярно. Сякаш ще стоя тук цяла вечност. Защо се намръщи така. Аз ли обърках нещо? Погледнах настрани,имаше масичка а върху нея имаше огромна ваза с цветя. Бяха толкова красиви. Аромата им бе уникален. Светлината от слънцето надничаше зад черните завеси. Птиците отвън пееха. Песента им беше уникална. Затворих очите и си представи онези дни. Дните в които бях щастлива. Бях дете,но бях щастлива. Не бях наранявана. Бях просто истински.
Преди 8 години.
- Мамо! Мамо! - извиках и се затичах към майка ми,която се прибираше от работа. Бях,много ниска затова скочих върху нея и я прегърнах. Чух звънливия й глас. Меден и прекрасен. Дългата й черна коса се беше заплела. Целунах бялата й бледа кожа и скочих на земята. Тя се усмихна и се наведе към мен. Приближи червените си устни до бузата ми я целуна. Усетих как червилото се запечати там. Мама хвана ръката ми и ме поведе към кухнята. Токовете й огласяха тихата къща. Седнах на един от столовете до бар плота и погледнах напред. Мама съблече палтото си и го остави до мен. Усмихна ми се и се приближи до печката. Спря и се замисли. За какво мислеше? Защо така изведнъж спря.
- Защо не излезеш малко навън? - кимнах и тръгнах към вратата. Отворих я и след това силно я бутнах. Огледах се наоколо. Беше Лято. Нямаше го училището. Всички деца си играеха. Всички се смееха и тичаха наоколо. Всички без едно малко и русо момиченце. То стоеше на ръба на пътеката. Бялата й кожа блестеше от слънцето. Русите й коси бяха вързани в хлабава опашка. Очите й бяха сини. По-сини и от небето. Но се виждаше,че беше плакала.
С бавни крачки се приближих до нея. Тя погледна към мен след това отново върна погледа си към краката си. Седнах до нея и се загледах в поляната пред къщата ми. Имаше толкова много цветя. Имаше толкова много рози. Обожавам ги.
- Как се казваш? - каза,непознат глас за мен. Това беше тя. Русото момиче с прекрасните очи. Усмихнах се когато чух,какъв прекрасен и нежен глас има.
- Адриана. Ти? - попитах и се приближих по-близо до нея. Тя изтърка сълзите си от преди малко и погледна към мен. Личеше си,че е плакала. Очите й блестяха. Сълзите малко по-малко изчезваха.
- Пери. - усмихна се и отново погледна към нищото. Това момиче беше странно,но и различна от другите,но с какво не мога да определя.
- Искаш ли да си играем? - попитах и разчупих леда между нас. Завинаги. Тя се усмихна и показа белите си зъби. Имаше уникална усмивка. Станахме и се загубихме в забавата на игрите. В приключенията. В детството.
Сега.
Чух отварянето на вратата и веднага погледнах на там. Зейн. Толкова ми липсваше. Нямаше го толкова малко време. А исках да е тук всяка секунда,всяка минута да е тук до мен. Да е с мен. Искам да е мил. Но истината е,че това няма да е така.
Той седна на дивана и затвори очи. Беше изморен. Виждаше се. След миг тялото му се отпусна. Заспал е. С много усилия станах от неудобното легло и се приближих към него. Огледах се наоколо за някое одеяло и накрая намерих. Взех го и завих Зейн с него. Исках да го виждам толкова нежен всеки ден.
Бавно се приближих го мястото до него и седнах там. Зейн се размърда. Събудих го,мамка му. Погледнах със страх към него. Очите му бяха леко отворени. Усмивка се появи на лицето му. Придърпа одеялото и зави и двама ни. Сгуших се в него. Топлината му беше специална.
Топлината беше за мен. Не мога да го отрека. Влюбвах се в Зейн. Защото той е моя перфектен лош избор.