Време за вечеря.
Студеният рамен, които беше поднесен на Андра и Лита, определено се нареждаше в топ пет в класацията на най-отвратителните ястия, които можеха да им бъдат сервирани.
– Остави ни нас, ние сме ясни, но колко безсърдечно чудовище трябва да си, за да причиняваш това на горката храна? – гласно се възмущаваше Лита, докато ровеше смръщено с клечките си в купата. Досега се беше въздържала от коментари, защото ги смяташе за излишни, но имаше моменти, в които не можеше да си затвори очите за несправедливостта. – Дори във фабриката не беше чак толкова зле.
– Готвачите в кухнята са андроиди – запозна Андра Лита с това как стояха нещата на кораба. – Те правят каквото им е наредено. Нужно им е само да им се даде команда и веднага могат да превърнат готварски шедьовър в пълен буламач. Не ги вини.
– Не ги виня аз, а стомахът ми – защити се и се насили да пъхне парче свинско, което имаше вкус като всяко друго месо, което им се даваше – на подметка.
След като Лита беше споделила част от миналото си, отново се беше върнала към обичайното си държание на вечно бясна на нещо тийнeйджърка, което всъщност в крайна сметка не бешe много далеч от истината.
– По закон престъпниците имат право на едно последно желание, преди да им бъде изпълнена смъртната присъда, а моето е поне веднъж в жалкия си живот да сложа нещо в устата си, което да става за преглъщане – нареждаше наред нептунианката, но въпреки това правеше опити да дъвче. – Открито ти завиждам, че поне до момента си яла нещо различно от помии.
Двойният стандарт, който се прилагаше, не беше честен. Всеки заслужаваше да се храни пълноценно, независимо от поведението си в обществото. Лишаването от това изконно човешко право беше пример за дискриминация, за която обаче никой не смееше за проговори.
– Слушаш ли ме изобщо?
Набитото око на Лита не пропускаше нито един детайл. Беше говорила разпалено в продължение на минута, но реакция от страна на по принцип разговорливата Андра така и не беше получила. Лита беше наблюдавала как постепенно концетрацията ѝ беше ослабвала и отслабвала до момента, в който напълно се беше изпарила. Зареяният в нищото поглед, безизразното лице и пълната незаинтересованост бяха ключови знаци за очевидното.
Въпросът на Лита извади Андра от своя унес и я накара рязко се върне към реалността.
– Ъм, да – смотолеви и разтърси глава сякаш за да се отърве от натрапчивите мисли, които до този миг я беше държали като заложник.
– Чудесно – скръсти ръце Лита и направи замислена физиономия. – И за какво точно говорех?
Истината беше, че Андра беше оставила последните няколко реплики на Лита да влязат пред едното ухо и да излязат през другото.
– Забрави, дори не си тук – отказа се Лита с махване на ръка все едно отпращаше досадна муха от полезрението си.
– Извинявай, аз просто... – пробва да се опрадвае, но смисъл нямаше, затова просто реши да остави изречението недовършено.
– Пак скапаната бележка, нали? – въздъхна и завъртя очи от досада.
– Не съм получавала нищо както вчера, така и днес – припомни ѝ. – Не можеш да ме убедиш, че нямам поводи за притеснение.
– Е, това не ми пречи поне да опитвам – премлясна Лита невъзпитано срещу нея с половин яйце в уста и едва не се изплю, докато говореше. – Току-виж успея.
Андра се смръщи както на изказването, така и на липсата ѝ на обноски.
– Казах ти да нямаш големи очаквания. Все още не мога да приема, че сериозно вярваш на това, че някой иска да те спаси, че дори и да ти помогне да излетиш за онази планета, как ѝ беше името, Домус?
– Донум – поправи я.
– Все тая – пренебрегна забележката ѝ Лита и продължи своята тирада. – Звучи прекалено хубаво, за да е истина. Тук или има някаква уловка, или някой просто открито ти се подиграва, за което с радост бих му благодарила, защото наистина е много забавно да те гледам с каква наивност очакваш всяко едно съобщение.
Ако ѝ беше казала това в първите няколко дни от престоя си в изолатора, със сигурност нямаше да ѝ се размине само с един убийствен поглед, но в момента Андра не беше чак толкова афектирана, че да отвръща на вече обичайните коментари на Лита.
– Мислиш ли, че нещо може да се е случило? – попита Андра вместо това, видимо разтревожена от липсата на информация. На кораба в момента можеше да става какво ли не, но тя така и си оставаше в пълно неведение.
– Каквото и да е, няма как да разбереш, но когато човек има надежди, накрая остава разочарован. Така че спри да се самонараняваш по този начин. Не бъди чак такъв мазохист – посъветва я простичко. – Разбирам, че не можеш да приемеш съдбата си. Просто е, не искаш да останеш запомнена като провалил се командир на кораб. Имаш амбициите и желанието за доказване, но не всеки на този свят получава възможността да се представи в най-добрата си светлина.
– Напротив – зае се да я обори веднага Андра. – Възможности винаги има. Въпросът е да не се пропускат.
– Вечният ти оптимизъм напоследък ми идва малко в повече, така че ако не искаш да повърна на момента, по-добре си го спести за себе си.
Безсърдечният тон на Лита накара Андра да предположи, че от нея би станал добър командир. За подобна позиция се изискваше хладнокръвие, безкомпромистност и твърдост, а нептунианката притежаваше и трите. Може би ако обстоятелствата бяха различни, Лита определено би се явила сериозен конкурент на Андра относно поста.
Останалата част от вечерята премина в пълно мълчание, като тишината в изолатора биваше нарушавана само и единствено от звучно дъвчене и сърбане. И двете бяха длъжни да потиснат отвращението си и да натъпчат стомасите си, за да могат да издържат поне до следващото ядене, а после и до по-следващото и така до безкрай.
Въпреки това обаче липсата на бележка от страна на Молейн продължаваше да кара Андра да изпада в депресивни състояния и да оглежда за кой ли път всяка хапка, всеки прибор, всяка купа на подноса с надеждата да открие нещо, което да я върне обратно към плановете ѝ за Донум или поне за напускане на тези четири стени. Там обаче не се криеше абсолютно нищо. Отчаянието не ѝ даде мира дори и след като приключи с яденето си.
Единственото, което беше способно поне моментно да заглуши параноичните мисли на Андра, беше внезапната коремна болка, която не след дълго я свлече на земята и я накара да се превие на две. Усещането беше все едно някой прорязва тази част от тялото ѝ с нож. Раменът в комбинация с постоянната тревожност не ѝ се бяха отразили никак добре, като се бяха постарали с общи усилия да я поставят на колене – буквално и преносно.
* * *
Искрящобяла светлина накара Андра да затвори очи също толкова рязко, колкото ги беше отворила. Имаше усещането, че ако вдигне клепачи отново, ще ослепее на мига, а в момента определено нямаше нужда от това да се лишава от зрението си. Не си спомняше осветлението в изолатора да е толкова неестествено силно. По принцип се беше напълно поносимо, макар и да я дразнеше, когато се опитваше да заспи. Да не би да бяха решили да увеличат яркостта поради някаква причина?
Тъкмо беше напът да се обърне към Лита и евентуално да я попита дали е усетила промяната, когато обаче осъзна, че тялото ѝ не беше способно да извърши подобно движение настрани. И ръцете, и краката ѝ срещнаха отпор от страна на нещо, което ги придържаше на едно място.
– К-какво... – зададе инстинктивно въпроса си и се застави все пак да отвори очи. Внезапно риска на зрението ѝ направи място на постепенно зараждащата се паиика в душата ѝ.
Първоначално виждаше само спорадично появяващите се и изчезващи черни петни, които пречеше на Андра да се фокусира върху нещо конкретно около себе си. Дискомфортът беше подобен на това човек да гледа прекалено дълго право към слънцето. Трябваше да събере цялото си търпение, за да изтърпи няколкото минути на пълна дезиоринтация. Когато зрението ѝ обаче най-накрая се нормализира и петната намаляха значително, успя да различи железните полурингове, хванали в капан всеки един от крайниците ѝ, като по този начин ги бяха заковали за леглото с цел да не направи някакъв опит да избяга.
Мисловният процес на Андра вървеше във забавяне. Чувстваше се като упоена. Въпреки това обаче не ѝ отне много време, за да се усети.
Легло!
Подобен лукс в изолатора не се намираше.
Къде беше тогава?
Внезапно пулсът ѝ се ускори.
Обходи с бърз поглед обстановката, в която се намираше, за да разбере възможно най-бързо какво се случваше. Пиукане на системи, маса с хирургически инструменти, натрапчив мирис на лекарства и препарати, педантично подредени една до друга инжекции на страничния плот до леглото... Всички тези детайли водеха Андра само до едно заключение. Тя се намираше в лазарета на космическия кораб.
Осъзнаването я накара да измънка. Беше жадна и замаяна, но определено не усещаше онази режеща болка в стомаха, която я беше докарала дотук. Трудно ѝ беше да си припомни как точно я бяха завели в медицинското крило. Спомените ѝ започваха да се губят от момента, в който Лита беше започнала да тряска по вратата на изолатора и да моли за лекар. Какво беше ставало оттам нататък обаче, не знаеше, но можеше да предположи. Значи все пак бяха благоволили да ѝ окажат помощ.
– Андра Коар, радваме се, че вече сте добре – отнякъде долетя механизиран глас, чийто собственик до момента Андра не беше видяла. Беше си направиля заключението, че най-вероятно е сама в лечебницата, но очевидно се беше излъгала, тъй като иззад нея изникна андроид с отличителния знак – червен кръст – отбелязан върхе едната му ръка. – Бяхте диагностицирана с тежко хранително отравяне, вследствие на което Ви беше направено спешно прочистване на стомаха.
Андроидът, изпълняващ ролята си на дежурен лекар, изговяраше фактите с неестествено широка усмивка. Андра предположи, че в системата му има лек бъг. Външното му държание, което показваше радост и непринуденост, не подхождаше на ситуацията, в която се въобщаваше на пациент неговото състояние.
– Сега състоянието Ви е стабилизирано. В кръвта Ви се влива глюкоза, а от Вас се изисква да пиете много течности, за да се възстановите от дехидратацията.
– Как се очаква да го направя, когато съм обездвижена? – опита се да попита Андра, но гърлото ѝ беше пресъхнало. Имаше чувството, че всеки момент щеше да се напука като пустинна земя под напора на африканската жега.
– Тонът Ви издава недоволство – сухо отвърна андроида, обработил данните оотносно интонацията в гласа на Андра, – но Ви уверявам, че всичко е с мисъл за общата безопасност.
Макар и сетивата ѝ все още да се възстановяваха, беше сигурна, че слухът все още не я беше предавал.
– Общата? – невярващо попита, за да се убеди, че не се лъжеше.
– Да, Андра Коар. Направихме скенер и на мозъчните вълни, които ни показаха висока амлитуда на бета-вълните, които се свързват с отрицателни емоции като гняв, стрес и тревожност. Затова сметнахме да вземем предварителни мерки, който да осуетят вероятността да насочите тези чувства срещу себе си или останалите на кораба и да извършите нередни действия.
Колко предвидимо, помисли си наум Андра.
От герой на екипажа само допреди няколко седмици, се беше превърнала в нестабилно звено, което заплашва благовенствието на всички. Въпреки това обаче колкото и да ѝ се искаше да негодува, не можеше да ги вини за взетото решение. Трябваш еда си признае, определено беше набрала на определени хора и с най-голяма радост щеше да си изкара, ако подобно възможност ѝ беше предоставена.
– Пулсът Ви се ускори, вече е 113 удара в минута – съобщи безцеремонно андроида лекар, прихванал с датчиците си вътрешното състояние на Андра, а на нея ѝ се прииска да го фрасне и да го накара да ѝ се махне от лицето. – Препоръчвам Ви да не се натоварвате не само физически, но и психически, за да можете да постигнете пълно възстановяване. Нуждаете се от релаксация и почивка. Можете да бъдете уверена, че в лазарета полагаме всички грижи, за да Ви осигурим пълноценен и спокоен престой. Чувствайте се свободна да се обръщате към нас за всичко.
Андра можеше да се закълне, че до този миг никога през живота си не се беше ядосвала на андроид. По принцип прицел на гнева ѝ бяха човешките същества, и то с право, но в момента тази изкуствена учтивост я изкарваше извън нерви. Вече започваше да разбира защо се бяха постарали да не може да използва крайниците си.
Тъкмо беше напът да отвърне на думите на андроида с нещо не чак толкова доброжелателно, когато присъствието на нечия фигура на вратата прекъсна потока от удми, който беше напът да се излее от сухата ѝ уста.
– Командир Ингмен – веднага се обърна към него андроида още преди да извърне директно тялото си към него и да наведе глава в занк на уважение. – Каква помощ желаете да Ви бъде предоставена?
Това беше основна фраза, която беше вкарана в речника на всеки андроид и повечето избираха да я използват винаги в започването на разговор. Нещо като въвеждаща реплика, върху която трябва да бъде изграден целия последващ диалог.
– Нуждаете ли се от преглед? – продължи питанията, но този път тяхната сфера на използване беше дълбоко ограничена. Подобни въпроси задаваха единствено андроидите, внедрени в медицината.
– Не – смути се за момент Давид и несигурно прокара длан по леко надобалата си през последните няколко дни брада, тъй като усети върху себе си смразяващия поглед на Андра от вътрешността на лазарета, – тук съм за друго. Дочух за неприятната ситуация, сполетяла, ъм, пациентката и реших да намина, за да се уверя, че всичко е под контрол.
Ако досега пулсът на Андра беше варирал някъде около сто, в този миг бившият командир можеше да се закълне, че официално беше ударил критичното число двеста.
– Всичко вече е наред – потвърди андроида и се зае да систиматизира и съкращава информацията за цялостното състояние на Андра, за да може да го предостави по възможно най-опростен език на немедицинско лице, но прекъсването от страна на Давид секна осъществяването този процес.
– Това е обнадеждаващо – изрече уж облекчено, но изнервеността му не беше добре прикрита. – Това би трябвало да означава, че пациентката е в състояние да проведе разговор с мен, нали?
– Разбира се, стига да не се подлага на прекалено натоварване – одобри желанието му андроида, а Андра се зачуди кого да убие първо. И двамата изглеждаха примамливи жертви. – Желаете ли да ви оставя насаме, командире?
– Да, моля, благодаря – съгласи се веднага той и се отмести встрани, за да позволи на лекаря да напусне лазарета безпроблемно, а след което застана сковано по средата на болничното помещение, внепазно изгубил ума и дума.
Беше взел решението да дойде тук, за да види Андра, първично. Беше се доверил на инстинктите си, но изведнъж, оставяйки насаме с разярената си по много причини приятелка, сметна, че може би не беше взел най-правилното решение в живота си. Имаше чувството, че си беше глътнал езика на влизане. Каквото и да беше измислил да изрече, вече се беше изпарило от мозъка му само при вида на Андра, която го наблюдаваше в очакване. Внезапно на Давид му се прииска да не беше идвал, но вече беше твърде късно за съжаления.
Останал без друг избор освен да приеме съдбата си, Давид се отправи към един случаен стол, който грабна под мишница, а след това постави в близост до леглото на Андра, която от своя страна не реагира по какъвто и да било начин.
– Здравей – сконфузено направи опит за добронамерен поздрав, след като очевидно Андра нямаше намерението да проговаря първа. – Ъм, наистина не знам как трябва да започна – призна си, тъй като нямаше защо да лъже. – Знаеш, никога не ме е бивало с думите.
Както и се очакваше, Андра остана безмълвна и безучастна в това подобие на диалог, който Давид се опитваше да започне. Откровено не искаше дори да го гледа, камо ли пък да го слуша. Единственото, което я спираше да се отърве от това мъчение, беше неспособността ѝ да отиде където и да било другаде.
– Виж, аз... – запелтечи под носа си като малко дете, което е тръгнало да измисля опрадвание за поредната беля. Самото поведение на тялото му издаваше ясно колко некомфортно се чувстваше. Не можеше да спре да кърши пръсти, а изнервеното потропване по земята никак не спомагаше за запазване на самообладание. – Напълно осъзнавам, че имаш пълните основания да си ми ядосана.
Не думай, саркастично му отвърна Андра в главата си, но сметна да си замълчи. Не си заслужаваше да си хаби думите за този човек. Вече не.
– Разбирам защо в момента дори отказваш да ме погледнеш – продължи упорите, но все пак несигурно, като въпреки това се стараеше да осъществи очен контакт с Андра.
Тя обаче отказваше това да се случи. Изражението ѝ беше като изваяно от камък. Нямаше да се подаде на провокации. Давид се надяваше да успее да изкара на повърхността някакво чувство, каквото и да било – гняв, тъга, омраза. Искаше да я накара да отвори душата си за него, но това вече представляваше мисия невъзможна. Беше изпуснал шанса си.
– Заслужавам отношението ти, но въпреки всичко станало, искам да знаеш, че ми пука за теб и ми се иска да можем да запазим нашата връзка, каквато си беше и преди.
За да я убеди в искреността си, докато говереше, Давид се пресегна, за да улови ръката ѝ в своята.
– Спри – ледено го отхвърли Андра и мигом отдръпна, доколкото ѝ се позволяваше, ръката си настрани, за да не могат пръстите на Давид да докоснат нейните. – Просто спри. Не се хаби излишно.
И изведнъж, както Давид се надяваше да привлече погледа на Андра върху себе си, внезапно съжали, че го беше направил. Това не бяха очите, с които искаше тя да го гледа. В действителност обаче дори не бяха и лазери, с които да го убие смъртоносно само за секунда. Тези очи, по принцип винаги пълни с живот и непримиримост, в момента бяха напълно безжизнени и празни. Единственото, което се четеше в тях като някакъв вид емоция, беше пълно разочарование. Разочарование от него самия, от това, което беше сторил в името на въможността най-накрая да сбъдне мечтата си и да получи титлата на командир.
– Ако бях на твое място, щях да се срамувам да дойда тук. Не смей да ми говориш за каквато и да била връзка между нас, при положение че ти самият направи всичко по силите си, за да я разрушиш собственоръчно.
– Професионалното и личното ми отношение към теб са две коренно различни неща, Андра – натърти ѝ, но безуспешно. – Самата ти знаеш, че на такава позиция заповедите трябва да се изпълняват безусловно. Мислиш ли, че ми беше приятно да те отстранявам и да гледам как се съпротивляваш, докато те пъхаха в изолатора? Беше болезнено, но нямах друг избор!
– Всеки има избор. – В гласа не Андра не се криеше негодувание от думите му. Колкото и да кипеше отвътре, външно показваше единствено досада, което учудваше не само Давид, но и самата нея. – Просто ти избра този път, за да си осигуриш доверие и сигурност. Онзи ден във фитнес залата ми се беше опитал да ме убедиш, че не всичко трябва да се прави на всяка цена. Защо не си послуша съвета, когато трябваше да ме обявиш за престъпник само за да получиш одобрението на Ал-Рашид и да се докопаш до властта? Може в очите на всички ви да съм твърдоглав егоист, но и ти не падаш по-далеч от мен. Просто приоритетите ни са различни. Единствената разлика помежду ни е, че аз поне не се опитвам да постигна целите си, като предавам обръжените си.
– Опитвах се да защитя експедицията ни, като я стабилизирам и спечеля обратно Ал-Рашид на наша страна, а той желаеше на всяка цена да забравим за Донум. По-добре се съглася с него и да не споря, отколкото целият ни екипаж да бъде обявен за персона нон грата от „Спейс Травъл" и да получим серозни наказания за неподчинение. Пука ми за хората на този кораб, които не искат да си загубят работата. Не съм те предал и знаеш, че никога не бих, но в името на общото благо бях длъжен да ти причиня всичко това.
Лъжа, лъжа, лъжа – това крещеше сърцето на Андра при всяка една думичка, излязла от устата на Давид. Дори не ѝ се влизаше в задочни спорове относно правотата за Донум и мнението на Ал-Рашид. За първи път от доста време насам не това беше на преден план. Давид се опитваше да се скрие зад планетата на раздора и директора на компанията, за да оправдае поведението си, както всеки човек, извършил нещо нередно. Винаги се търсеше причина за следствието, нещо, което да го изкара невинен. Простата истина се усложняваше нарочно, за да може виновникът да бъде превърнат в обикновена жертва на обстоятелствата, като по този начин последствията да бъдат смекчени. По същия начин Давид се стараеше да се представи пред Андра по-чист, отколкото всъщност беше, за да склони да му прости, но в действителност само си губеше времето и усилията.
Всичко помежду им беше приключило в мига, в който Давид беше наредил на охраната си за ареста. Сега като се замисли обаче Андра, може би разпадът на отношенията им беше започнал дори по-рано. Може би още по време на онзи разговор във фитнес залата. Пропукването се беше случило тогава и беше само въпрос на време онова, което държаха в ръцете си, да се пръсне на парчета. А когато нещо е счупено по този начин, не може да бъде поправено с едно просто извинение и несъстоятелни доводи.
– Ти си жалък слагач.
Прости, но силни думи, които Андра изрече без нищо в нея да трепне, но за сметка на това пък уцелиха десетката в сърцето на Давид.
– Не очаквах да си такъв, честно, но както се казва, винаги трябва да очакваме неочакваното. Хората са пълни с изненади.
Андра нанасяше словесни удари с лекота, без дори да се старае особено, а Давид постепенно започваше да осъзнава, че скоро щеше да бъде нокаутиран, а това го караше да изтръпва. Макар и да не беше сигурен как точно трябваше да си представи протичането на този разговор, определено знаеше, че не желаеше той да завършва по този начин. Студенината и безразличието от страна на Андра го караха да се замисля какво можеше да направи да спаси положението, да си върне онази Андра, която допреди съвсем скоро беше влюбена в него. Не беше използвал малкото си свободно време, за да предъвква професионалната гледна точка на нещата. Беше дошъл при Андра не като командир, а като нейна половинка.
– Чувствата ми към теб не са се променили нито за миг. Все още те обичам.
Ето тази думичка Андра се надяваше да не чуе от всичко изречено.
– Обичта се показва, Давид, а в нито един момент досега не съм я видяла наяве – изстреля намазаната си с отрова стрела към вцепенения командир. – Не поддържам тезата, че трябва винаги да споделяме абсолютно еднакво мнение по всички въпроси, за да се обичаме. Смятам обаче, че сме длъжни да се противим, когато виждаме, че върху един от нас е упражнена несправедливост. Това представлява любовта.
Право в целта!
Не това очакваше да чуе. Не това искаше да чуе. Беше загубил Андра завинаги и това беше очевиден факт. Но както се казваше, животът се стараеше винаги да има баланс между дадено и отнето. Давид беше получил мечтаната си позиция, но беше изгубил любимата си, превърнала се жертвен агнец. За първи път откакто се беше окичил с титлата на командир, не изпита радост от нея. Внезапно всичко това му се стори противно. Опитите му да запази неутрално изражение не му се получиха. Няколко мускулчета трепнаха конвулсивно, а кръвта от лицето му се оттече, докато постепенно осъзнаваше, че връщане назад нямаше.
Командирски пост можеше и да се печели трудно, но доверие се печелеше още по-трудно.
* * *
Насрочено включване за 23.03.2345 година, 21:17 земно време.
Автоматично възстановяване на данните.
Начало на изпълнение на операцията.
Оставената в камерата за космически отпадъци Брина се изправи на крака в точно уреченото време, което Молейн ѝ беше задала, и зае мястото си в средата на помещението. Системите ѝ заработиха заедно с променените вследствие на плана настройки, а пред полезрението ѝ се откри яркочервен отброител, показващ оставаща една минута до взрива.
Беше влязла в режим на самоунищожение и очакваше часовникът да покаже цифрите нула.
– Трябва да помогна на Андра.
Това бяха последните думи на Брина, преди да избухне на части и да помете със себе си всичко наоколо, оставяйки космическия кораб със зейнала дупка в корпуса му.