С малкото си останали сили и мозъчни клетки Лита прокле за кой ли път мига, в който беше взела решението да стъпи на борда на космическия кораб, а след това се върна към първоначалните си молитви той да кацне колкото се можеше по-скоро.
Макар и нелегалното ѝ качване на него да ѝ се беше сторило правилно и дори отчасти вълнуващо, тъй като никога до този момент не ѝ се беше налагало да лети в космоса, впоследствие обаче беше осъзнала, че тялото ѝ не беше никак доволно до рязката промяна. Космическата болест я беше сграбчила още с издигането на кораба от Нептун и бързо я беше повалила на колене. Не можеше да понася движението, което по принцип всички твърдяха, че почти не се усеща. Очевидно обаче Лита не спадаше към графата с тези хора, защото вместо обичайния релакс, който останалите изпитваха, тя се „наслаждаваше" на изпиващите изцяло силите симптоми на световъртеж, постоянно гадене, присвиване на стомаха и дразнещо стягане на главата, породено от задействаната изкуствена гравитация. Не можеше да повярва, че един космически полет беше успял да я съсипе физически дотолкова, че да стане неспособна дори да стои права за повече от няколко минути на ден.
Вече се беше отказала да брои от колко време пътуваше, защото дните ѝ се сливаха в един еднообразен и непрестанен цикъл на отчаянието, от който сякаш нямаше отърване. Може би пътуваше от месеци, но можеше и да е от дни. Не знаеше, но имаше чувството, че благодарение на постоянното си физическо неразположение постепенно започваше да губи и по малко от разсъдъка си. Беше ѝ писнало да се разлага на пода в карцера. Често използваше многото си свободно време за сън, като по този начин целеше да се отърве поне за малко от налегналата я болест. Останалата част от денонощието си обичаше да го прекарва в разсъждения кой факт повече я ядосваше – този, че се беше вмъкнала без разрешение на кораба по време на спирката му на Нептун, или този, че толкова бързо екипажът на кораба беше успял да я разкрие. Така и обаче никога не стигаше до крайно заключение по този въпрос и единственото, което успяваше да постигне, беше повече мисловно напрежение, което пък водеше до още по-голямо увеличаване на главоболието и още по-голямо желание да спре полета на кораба собственоръчно при първа възможност.
Ако можеше, щеше с най-голямо удоволствие да изключи мислите си, но за съжаление, не беше андроид. Подобни екстри не бяха присъщи за човешките същества. Раздразнена от този факт, Лита с мъка промени легналата си позиция, като този път се обърна наляво с лице към най-близката стена. Дори това нищожно действие обаче ѝ докара допълнително виене на свят и тя се застави да затвори очи и да успокои дишането си. Тъй като проспиваше почти цялата част от денонощието и едвам извършваше физичеки движения, различни от лежане и въртене, не изпитваше нуждата от сън. Въпреки това обаче нищо не ѝ пречеше да опита отново да се унесе. И без това беше успяла да измоли от екипажа да ѝ дават по две приспивателни с всяка доставка на храна за деня. Вече беше глътнала едното, така че очакваше ефектът му да се прояви възможно най-скоро.
Не искаше повече да се чувства толкова отпаднала. Не искаше да стои затворена между четири стени в тясно помещение, приело ролята на зандан. Неведнъж се беше замисляла да се опита да избяга, но впоследствие се сещаше, че това нямаше как да стане в това състояние.
Ще си изгния тук, мислеше си горчиво всеки път, преди да се отнесе в накъсан и неспокоен сън, рядко спохождан от сънища.
Минутите обаче се нижеха, но сънят така и не идваше. Тялото на Лита беше дотолкова привикнало с дозата приспивателно, че очевидно беше спряло да ѝ действа. Най-вероятно щеше да ѝ се наложи да я увеличи, за да продължи да постига задоволителен резултат. Нямаше да е лошо да проспи цялото космическо пътуване. Не че беше много наясно накъде се беше запътил корабът и защо. Подобни неща не я интересуваха. Знаеше само и единствено, че в мига, в който той се приземеше на която и да е планета, тя щеше да бъде съдена не само по един, а по няколко параграфа. Не я очакваше нищо хубаво, но честно казано, предпочиташе да бъде затворник навсякъде, само не и в тенекия, летяща в открития космос. Ако трябваше да сравнява времето си тук и това да ѝ бъде извършена смъртна присъда, с най-голямо удоволствие щеше да избере второто и дори сама да си тегли ножа.
Главоболието я накара да впие пръсти в главата си от раздразнение. В скоро време това щеше да я докара до полудяване, което в действителност не беше много лоша идея, тъй като лудите поне не осъзнаваха къде са и в какво положение се намират, а Лита би дала всичко, за да се откъсне от реалността. Тъкмо беше напът от яд да отскубне няколко кичура от косата си обаче, когато внезапно ритмичното бумтене на двигателите се наруши от нечий разговор на висок тон. Помещението, в което се намираше Лита, беше изолирано от останалата част на кораба и до него единствено идваха два пъти през денонощието андроиди, които да ѝ доставят храна. Автентична човешка реч обаче Лита не беше чувала от деня, в който я бяха заловили и бутнали вътре да се разлага жива. Точно поради това ѝ направи впечатление, че може би в този момент не андроиди, а именно хора бавно, но сигурно приближаваха личния ѝ затвор. Колкото и да ѝ липсваше комуникацията, толкова обаче пък същевременно не изпитваше никакво желание да говори с когото и да било. Сметна, че може би най-вероятно скоро корабът ще достигне някоя планета и е напълно възможно да я свалят на нея като ненужен боклук, какъвто всъщност беше. Въпреки това обаче нямаше намерение да обсъжда съдбата си с тези хора. Затова просто реши да не обръща повече внимание и да се концентрира само и единствено върху собствената си мизерия.
Тъй като беше с гръб, Лита не видя, но чу как вратата се отваря широко за няколко секунди. Ако имаше силите и ясната мисловна дейност, без проблем щеше да се измъкне навън за по-малко от две секунди. Юмручният бой ѝ беше сила, така че лесно щеше да повали хората от екипажа, но въпреки това не намери енергията за това. Едва ли щеше да получи друга възможност, но нямаше смисъл да рискува, след като познаваше състоянието на тялото и психиката си в момента. Тъкмо беше напът да наругае първия влязъл в личната ѝ килия и възможно най-искрено да му каже, че няма никакво намерение да разговаря с него и че ще бъде най-добре, ако отиде на майната си (което не беше далеч от истината, като се имаше предвид колко необятен беше космосът), когато обаче чу глухо тупване на пода, а след това бързо затваряне на вратата.
Отслабеното тяло на вече бившия командир Андра Коар се опитваше да се изправи, но така и не успяваше да се справи с тази по принцип не чак толкова сложна задача. Усещаше се като пияна, като състоянието ѝ донякъде се доближаваше до това на Лита, макар и причините да бяха коренно различни. Опита се да си припомни какво се беше случило в последните няколко минути, но с ужас осъзна, че спомените ѝ се губеха от мига, в който Давид ѝ беше изрекъл с леден тон, че трябва да я арестува. Най-вероятно се беше въпротивила и на охранителите им се беше наложило да ѝ бият успокоително вещество, което да я усмири, за да могат да я доведат в затвора на кораба. Действието му щеше да отмине изцяло след около час. Знаеше, защото на самата нея ѝ се беше налагало да го използва, и то не върху кого да е, а именно върху настоящата си съкилийничка, която все пак беше решила да се обърне и в момента я наблюдаваше с презрително изражение от разстояние.
Андра опита да фокусира погледа си, но клепачите ѝ тежаха, сякаш я подканваха да се откаже от всичко и просто да заспи завинаги. Доколкото успя да види, Давид постоя в рамките на няколко секунди пред вратата от подсилено стъкло, за да се увери в действията си, а след това с бавни крачки изчезна в коридора, изоставяйки я.
– Давид, моля те, правиш грешка! – опита се да изкрещи Андра, след като успя да долази от вратата, макар и да знаеше, че нямаше никакъв смисъл. Помещението беше звукоизолирано. Колкото и да блъскаше или да викаше, нито звук нямаше да се чуе от другата страна. Единственото, което можеше да направи в този момент, беше да гледа безпомощно как най-довереният ѝ във всяко едно отношение човек ѝ обръщаше гръб – буквално и преносно, а това може би беше дори най-болезненото.
С тези мисли съзнанието ѝ се изключи окончателно и Андра потъна в дълбок сън, от който излезе чак след няколко часа, тъй като очевидно дозата на успокоителното беше двойна. Когато това се случи, първото нещо, което видя, беше втренченият поглед на момичето, което не съвсем отдавна лично беше затворила тук. Освен очевидната омраза и досада обаче, този път в него се четеше и още нещо – любопитство. Андра се опита да се спомни името му, но докато разглеждаше купчината от файлове с информация в мозъка си, Лита се обади:
– Не съм наясно много с това какви трябва да са отношенията на космически кораб, но не смятам, че е много редно екипажът да се държи толкова грубо със собствения си командир. Е, освен ако очевидно не е извършил нещо много лошо.
Макар и по принцип това изречение да трябваше да прозвучи загрижено, целта му беше точно обратната. То беше пропито със злост. Лита открито се подиграваше от положението на Андра и ни най-малко я интересуваха причините, довели до него. Важното беше, че онази, която я беше заловила и смяташе да я предаде на планетарните власти, в момента беше не по-малко отритната от всички и, очевидно, в разрез със законите.
На свой ред Андра се втренчи изпитателно – навик, който беше придобила от поста си на командир, чрез който се стараеше да респектира подчинените си. Отне ѝ известно време, за да си спомни обаче, че титлата ѝ ѝ беше отнета от ръцете поради неизяснени причини. По закон не се намираше по-високо от самата Лита – беше си спомнила името ѝ – и нямаше никакво право да продължава да се вживява в ролята си на командир, след като корабът изцяло вече не беше под неин контрол. Докато се опитваше да измисли по какъв начин да отвърне на нападката, Андра сканира набързо компанията си и бегло си припомни как се беше стигнало дотук.
Дребната, но очевидно доста жилава на външен вид Лита не даваше заявка за повече от щестнадесет години. Предположенията на Андра се бяха потвърдили впоследствие след проверка в Системата на гражданите. Родената и отраснала на Нептун Лита някак си беше успяла да се вмъкне незабелязано в товарното помещение на кораба по време на последното спиране на екипажа, преди да се насочат отвъд Слънчевата система. Тийнейджърката с лилава и вързана на десетки малки плитки коса беше прекарала почти седмица, успешно криейки се, докато по случайност член на екипажа не я беше открил свита на кълбо и почти в безсъзнание. Температурата не се поддържаше в тази част на кораба, така че беше цяло чудо как беше успяла да оцелее толкова дълго време, без да получи хипотермия. Отделен беше въпросът, че очевидно и за първи път летеше в космоса, тъй като тялото ѝ беше реагирало остро на рязката промяна. След като беше стабилизирана от лекарския екип, беше направен опит за разпит, който обаче не даде отговори на много въпроси, тъй като Лита не беше особено словоохотлива. Именно поради тази неяснота Андра беше издала решението да бъде затворена и държана под строг контрол. Неяснотата около случая ѝ обаче не трая дълго, тъй като само с въвеждането на името ѝ в Системата на гражданите стана ясно, че на борда си имаха работа с непълнолетна престъпничка, която не само неколкократно е извършавала дребни кражби, а и в момента е издирвана от нептунските ограни на реда за извършено особено жестоко убийство. Разбира се, Андра веднага беше уведомила властите на планетата за това, че Лита се намира на територията на кораба ѝ и изрично беше обещала, че при първа възможност, още след връщането си в Слънчената система, ще им предаде тийнейджърката.
– Станало е недоразумение – оправда се Андра, но за първи път от доста време насам гласът ѝ ѝ изневери. Напоследък доста неща ѝ изневеряваха по един или друг начин.
Лита се претърколи по корем, като се загледа в белия таван. Ставаше ѝ лошо от това да говори, тъй като дори и това малко действие ѝ влияеше на космическата болест, но нямаше как да не се хване за последната дума, която Андра беше изрекла доста нерешително.
– Ако не си спомняш, казах абсолютно същото, когато реши да ме затвориш, но думите ми не успяха да те трогнат, командире – отвърна с усилие, което обаче си заслужаваше, тъй като видимо засегна Андра, която по принцип не се впечатляваше от какво да е. – Както вече стана ясно, очевидно подобни извинения не минават толкова лесно, колкото ни се иска.
Със сигурност имаше нещо сладко в това да гледаш как врагът ти бива потъпкван и Лита определено предвкусваше гладно този вкус. Макар и да продължаваше да ненавижда абсолютно целия екипаж, нямаше как да не му благодари мислено за това, че очевидно беше решил да се отърве от командира си, който пък от своя страна едва ли не буквално беше подписал присъдата на промъкналата се престъпничка, която не я чакаше нищо добро в мига, в който стъпеше на планетарна земя.
Очевидно Лита открито се забавляваше, но това обаче никак не важеше за Андра. Най-големият ѝ проблем в момента ни най-малко не представляваше злорадстването на нептунската престъпничка. Имаше по-важни неща за решаване от това да отговоря на хапливите ѝ коментари. Мястото ѝ не беше в изолатор. Не можеше да остави всичко в ръцете на Ал-Рашид и Давид, който доброволно се беше превърнал в негова кукла на конци. Залята от внезапен прилив на енергия след отминаването на действието на успокоителното, Андра се изправи бързо на крака, с което получи кратък завистлив поглед от страна на Лита, която можеше само да си мечтае за това да стои права, и то без да иска да си изповръща червата или да си откъсне главата.
За радост на Андра, никой не се беше сетил да свали гривната от ръката ѝ. Малкото екранче присветна в готовност и затърси контакт с Брина, която винаги беше на линия за каквото и да било. Тя беше тази, която можеше да измъкне Андра оттук и поне знаеше, че тя никога нямаше да застане на нечия чужда страна.
Молитвите ѝ обаче не бяха чути, защото вместо гласа на андроида си, чу автоматичното:
– Неустановена връзка. Моля, опитайте отново.
– Мамка му! – през зъби произнесе тя.
Давид и останалите можеха да са лесно манипулируеми, но определено бяха глупави. Нямаше да ѝ позволят да се свърже с Брина. Връзката им беше прекъсната от едната страна и тъй като комуникаторът на китката ѝ си работеше, най-вероятно проблемът идваше от другата. През главата на Андра преминаха няколко варианта, като най-добрият включваше простото изключване на Брина, а най-лошият – изхвърлянето ѝ в космоса за по-голяма сигурност. Казваха, че хората не бива да се привързват към андроидите, но въпреки това Андра вече го беше направила и кръвта ѝ се смразяваше само от мисълта, че беше възможно някой да е посегнал по някакъв начин на нейната Брина.
– Брина, включи се! – с малка искра на надежда все пак пробва да използва гласовото разпознаване. Повечето андроиди се контролираха от собствениците си чрез гласа. По този начин те можеха не само да им дават команди, но и да ги вклюват и изключват от разстояние. За съжаление обаче, реакция от другата страна нямаше. Това значаеше само едно – някой беше изключил Брина ръчно, а това означаваше, че шансовете на Андра за спасение от минимални станаха напълно невъзможни.
На Андра ѝ идеше да счупи гривната. Не. Всъщност искаше да счупи всичко. Нямаше да има възражения, но определено ѝ се щеше да започне с врата на Ал-Рашид, а след това да премине към този на Давид.
Лита с интерес наблюдаваше нервния срив, в който Андра беше изпаднала. Смътно си спомни, че по време на краткия разпит, който се беше опитала да проведе с нея след откриването ѝ, неотлъчно до фигурата на бившия командир стоеше андроид с женски черти. Именно поради тази причина Лита предположи, че най-вероятно той беше тази конкретна Брина. Инстинктивно погледна към същата гривна на собствената си ръка и въздъхна.
– По-добре се откажи – предупреди я раздразнено като майка, говореща на малкото си дете. – Дори и евентуално андроидът ти да е все още включен някъде там горе, нямаш шанс да се свържеш с него... Или с когото и да било всъщност. Повярвай ми, пробвам неколкократно всеки ден. – Лита направи кратка пауза, в която се замисли над нещо, непонятно за Андра. – Не че имам с кого да се свържа, де. Но да, намираме се извън обхвата на мрежата. Това място е като черна дупка на кораба. Именно поради тази причина изолаторът е тук, нали? Умно измислено, не мога да си изкривя душата – сви рамене. – Като командир не би ли трябвало да си наясно с това?
По принцип трябваше да бъде, но очевидно от доста време зад гърба ѝ се случваха купища задкулисни игри, които бяха успели почти незабелязано да ѝ отнемат ръководството.
– Достъпът на обхвата тук винаги е бил ограничен, но никога не е бил изцяло прекъсван – уточни се. Макар и да беше млада, Андра имаше предостатъчно опит в управлението на космически кораб. Знаеше кое къде беше разрешено по правилник за разлика от някои хора, които очевидно не даваха и пет пари за това какво е написано черно на бяло. – Или поне не би трябвало да бъде.
Андра не биваше да се учудва вече, но ето че отново го правеше. Всичко беше започнало да се срива постепенно в мига, в който се беше опълчила на нетърпящия чужда гледна точка Ал-Рашид. Не можеше да отрече, че цялото това нейно отстраняване беше постепенно планирано не само от директора на „Спейс Травъл", но и беше подкрепено от самия ѝ екипаж. Нищо чудно дори и самото премахване на обхвата от тази част на кораба преди известно време да е било направено именно с цел да откъснат Андра от света, след като в един даден момент бъде вкарана в изолатора. Толкова ли лошо беше това, че просто искаше да помогне на човечеството, да му даде допълнителен тласък? Не се ли бяха борили всичките ни предци за това? Съществуваха толкова много въпроси и толкова малко логични отговори.
– Моите извинения, командирее – продължи да нахалства най-навъзмутимо Лита, – но ти отне седмица, за да разберете, че в собствения ти кораб се крие престъпник. Не си наясно и с това как работят системите ти. Кой знае какво още сте или по-скоро не сте направили! Не че нещо, но нищо чудно, че подчинените ти се бунтуват срещу теб. Май не се справяш много добре с работата си, а?
Беше готова да преглътне усложняващата се космическа болест само и само с цената на това да полази по нервите на Андра. Не си спомняше откога не се беше забавлявала толкова.
– Не съм командир! – развика се.
Не ѝ се искаше да изрича тези думи на глас. Това означаваше да бъде длъжна да ги приеме, а не искаше. Въпреки това обаче се изплъзнаха от устата ѝ колкото естествено, толкова и болезнено. Ето това беше истината. Длъжността не беше тази, която определяше човека, но Андра усещаше как все едно някой ѝ беше откъснал част от сърцето и го беше захвърлил встрани като парцал. А може би и наистина беше станало така.
– Естествено, че не си – изхили се насреща ѝ Лита. Смееше се от сърце. – На това му се вика карма! Предполагам, че си запозната с понятието. – Андра я изгледа невярващо. Лита наистина ѝ се подиграваше най-нагло. – Предпочитам да не се осланям на остарели вярвания, но не мога да отрека, че животът понякога си го връща тъпкано.
Андра реши окончателно. Трета в списъка за счупване на врата се нареждаше Лита, но като се имаше предвид, че се намираше само на два метра разстояние, нищо чудно да предредеше Ал-Рашид и Давид. Родена устата и подклаждана от хормони и с години трупан гняв, тийнейджърката от Нептун нямаше спирачка, независимо колко зле се чувстваше физически.
– Затвори ме в изолатора и ме издаде на властите, макар и да не съм извършила нищо нередно – обобщи, – а сега очевидно ти си сгазила лука. Можеш да ме наричаш престъпничка, колкото си искаш, но щом си стигнали дотук, явно и ти не падаш по-далеч от мен.
Андра беше чувала този израза „да сгазиш лука" и преди, но ѝ отне време, за да си припомни какво точно беше неговото значение. Очевидно беше разпространен много повече на Нептун, отколкото на останалите планети.
– Иронично, нали? – възкликна, като инстинктивно вдигна рязко главата си нагоре, за което после съжали и си даде няколко секунди почивка между изказванията. Неразположението обаче в никакъв случай нямаше да я спре да продължи злорадството си. – Животът има странно чувство за хумор, не мислиш ли, командире?
Единственото, което Андра мислеше обаче, беше как да възвърне трезвия си разсъдък по-бързо и да започне да действа. Ако Давид си мислеше, че щеше да я спре по този начин, това значеше, че въобще не я познаваше. Упоритостта я правеше това, което беше в момента.
– Виждам, че ти е забавно – скръсти ръце пред гърдите си Андра и лицето ѝ стана каменно. Не беше за вярване колко бързо преминаваше от истерия към сдържаност и обратно. Нервите ѝ бяха изтънели. – Уверявам те обаче, че съвсем няма да ти бъде в мига, в който бъдеш екстрадирана на Нептун и отговаряш за действията си пред закона.
Вместо да я стреснат, думите на Андра предизвикаха точно обратния ефект. Лита не се впечатли особено от изказването ѝ.
– Да изглеждам като човек, на когото му пука? – размаха свободно ръце, но поради легналото си положение острани изглеждаше така все едно се протяга след хубава дрямка. – Всичко ще е по-добре от това да вися тук и да се чудя кога тялото ми напълно ще се предаде. Ако ще се гътвам някъде, предпочитам да не е в летяща из космоса консервена кутия.
Подобна реплика можеше да изречена само и единствено от човек, който никога до този момент не е стъпвал на космически кораб. Недоверието лъхаше от всяка една думичка.
– Но ако бях на твое място, бих се притеснявала повече за собствената си съдба, защото в мига, в който кацнеш, не Ви чака нещо по-различно от това, което чака и мен. Моята съвест обаче поне е чиста, защото знам, че нищо не съм направила, за да си заслужа наказанието.
И ето че от крехката увереност отново не беше останало нищо. Коленете на Андра поддадоха и тя се свлече изтощено на земята, облягайки се с гръб към стената. Искрящото бяло в изолатора в скоро време щеше да я ослепи.
– Аз също не съм направила нищо – призна си.
Истината обаче беше изкривена под интересен ъгъл. Да, Андра беше ината и дори леко алчна за това, че искаше толкова яростно да се докопа до Донум, но в действителност обаче желаеше само и единствено да продължи наследството на предците си, да продължи да изследва и всяко едно действие да бъде не против, а в полза на човечеството. Ал-Рашид извърташе нещата по свой си начин, като се очевидно се водеше от скрити мотиви, чийто смисъл Андра все още не беше успяла да разгадае.
– Може и да е така – обади се след известна пауза Лита, след като се беше замислила над нещо, – но кой би повярвал?
Добър въпрос...
Макар и Лита да се опита да прозвучи небрежно, не успя да прикрие добре обаче нотката на разочарование, която се беше прокраднала незабелязано.
– Но какво да се прави – вдигна рамене като пълен непукист с надеждата да прогони тъгата си и се намести в поза ембрион, като обърна гръб на Андра. – А сега, ако ме извиниш, смятам да се опитам да се отдам на няколкочасов сън, с който поне за малко да се избавя от този скапан изолатор и реалността като цяло. Препоръчвам ти да направиш същото. И без това няма кой знае колко голям избор от развлечения. Насладете се на пода. Уверявам те, че след първите няколко дена ще свикнеш със студенината и твърдостта. Е, или поне ми ще това да беше вярно, но уви.
Без повече да се обяснява, Лита обърна и в изолатора се възцари гробна тишина. Андра обаче така и не успя да се унесе, тъй като беше прекалено заета да се дави в океана от собствените си мисли, страхове, разочарования и желания.