Събудих се рано сутринта. Слънцето тъкмо изгряваше. Въпреки гледката, аз не чувствах пейзажа красив. Напротив, изглеждаше грозен, непълен, самотен, глупав... Можех да изреждам епитети, описващи настроението ми, но какъв бе смисълът?!
Станах и влязох в банята. Нямах желание за нищо. Погледнах се в огледалото и, честно казано, не ми пукаше колко подпухнало бе лицето ми или, че имах черни кръгове под очите. Измих лицето си веднъж и се върнах в стаята.
Нещо бе различно. До вратата стоеше куфар. Същият като този, с който дойдох в Созопол. Отворих го...
Да, всичко вътре бе мое. Но как? Кой ги е донесъл? И как е влязъл? Май заключих... Или не съм? Миговете от вчера вечерта са ми мътни.
Няма значение!
Извадих една синя тениска и къси, дънкови панталонки. Облякох се и слязох долу.
Все още никой не беше станал. Масата не беше готова и аз се лутах безцелно из дневната. Погледнах часовника на стената срещу дивана и осъзнах, че докато всички се събудят има поне още час. Затова се качих горе и реших всичко толкова бързо, че дори не го обмислих.
Взех куфарът си и излязох от стаята. Имах късмет, че помнех от къде минахме, за да излезем с Картър от този "затвор".
Свеж въздух ме лъхна и аз се съвзех. Колкото се може по-бързо се заизкачвах по уличката, водеща до главния площад. Хотелът ни беше близо до него и знаех как да се оправя от там до гарата.
***
Купих си билет за влака в осем и отидох до павильона за вестници и си избрах три списания.
Седнах в чакалнята. Реших да погледна телефона си. Сега, когато можех да се свържа с оператора, получавах съобщения нон-стоп.
6 от Клери, 4 от Ками, 7 от Сам и 1 от Кийт. Наистина ли? Толкова ли му пука за мен?!
Съобщението гласеше:
Кат, ако не се обадиш до 24 часа, ще го приема като край!
Да си гледа работата! Че и сърдити лица ще ми пише! Пък и условия ще поставя! Кръгъл идиот!!!!
Няма да му се обадя! Ако го е грижа за мен сам ще ме потърси.
Влакът пристигна.
***
Седмица по-късно:
Не бях говорила с никого от приятелите си откакто се върнах в София. Телефонът ми бе изключен, заради постоянните съобщения, които ми оставяха. Мама каза да поговоря с тях и най-вече с Кийт, но аз няма да го направя!
Седях в стаята с. Навън печеше слънце. Бе топло и задушно. Точно време за разходка. Не можех да седя повече така. Обух на бързо едни къси панталонки и син потник.
Излязох от апартамента и сякаш краката ми сами започнаха да ме водят към спирката. Не можех да се спра.
Преди да се усетя стоях пред къщата на Кийт.
Звъннах на звънеца и зачаках. Не можех да помръдна.
Вратата се отвори след минута и от там се показа жена на средна възраст, с русо-кестенява коса. Очите й бяха подпухнали, сякаш е плакала.
- Здравейте. - казах аз. - Търся Кийт. Той вкъщи ли си е?
Жената ме изгледа странно, после в очите й се оформиха сълзи. Сърцето ми пропусна удар, после два...
- О, скъпа! Ти не знаеш ли?! - каза подсмърчайки жената. - Кийт е в болница. Откриха му тумор в мозъка. В хипокампа. Докторите му дават два месеца живот, не повече...
Жената се разхлипа, а аз не можех да повярвам на ушите си. Боже мой! Защо не ми е казал?! Аз... Божичко!!
Затичах се с всичка сили към болницата, чиито адрес ми каза майката на Кийт.
Влетях във фоайето и веднага поисках номера на стаята му.
- Каква сте на пациента? - попита ме студено рецепционистката.
Замислих се за кратък момент, а после отговорих решително:
- Аз съм неговата приятелка!
Жената кимна.
- Стая 100.
Благодарих и се затичах нагоре по стълбите.
Завивайки по коридора, се подхлъзнах на стерилния под, но успях да се задържа. Сълзи се стичаха по лицето ми, защото не знаех какво ще видя в стаята. Ами ако вече е твърде късно?! Знам, че майка му каза два месеца, но ами ако се е влошил?! Тогава какво?!
Хората ме гледаха с недоумение, но не ми пукаше.
Загледах се в табелките с номерата по вратите. 88...90...92...94...96...98...100!!!
Стигнах! Забих пети в плочките и се спрях с огромно усилие. През стъклото на вратата видях един мъж с докторска престилка да обикаля около фигурата, завита под белите чаршафи. Без да чукам влязох.
Докторът се обърна към мен изненадан:
- Госпожице, моля излезте! Тук не е за вас!
- Напротив! - казах задъхано аз. - Точно за мен е!
- Докторе, бихте ли ни оставили? - попита Кийт. Той не приличаше на себе си. Сякаш някой с магическа пръчка е изсмукал силите му. Целият бе овързан с абокати, десетки жици излизаха от една машина до леглото му и влизаха в тялото му. А лицето!! Това красиво лице нямаше цвят! Да не говорим за физиономията, която се бе появила щом ме видя! Смесица от уплаха, щастие и гняв... Много гняв.
Докторът кимна и излезе от стаята, затваряйки вратата.
- Кога смяташе да ми кажеш?! - извиках аз.
- Не смятах да ти казвам изобщо!! - извика на свой ред Кийт. - Ти се отказа от мен, за да отидеш при скапания ми брат!! От къде разбра как да отидеш при семейството ми?! И от какво бяха синините?
Сведох поглед. Какво щях да му кажа? Че са ме отвлекли? Или че баща му ме е пребил, а брат му спа в леглото ми, до мен?!!
Когато не отговорих Кийт вдигна глава и изкрещя:
- Кажи ми, по дяволите!!!
Подскочих леко и той веднага се успокои.
- Сега важната не съм аз, а ти. От кога знаеш? - попитах аз, приближавайки се бавно до леглото му. - Моля те, кажи ми...
Гласът ми беше тих и обезсилен.
Кийт се замисли за момент, а после проговори:
- Когато те видях на улицата в Созопол знаех. Тоест, тъкмо бях разбрал...
Комнах. Очите ми за пореден път се напълниха със сълзи.
- Кат, моля те, не плачи... Не си заслужава... - каза момчето в опит да ме успокои.
- Не си заслужава ли?! Не си заслужава да плача за теб ли?! Боже, Кийт!! Това е единственото нещо, което си заслужава на този свят!!! И знаеш ли защо?!! - вече ридаех неудържимо и думите излизаха от устата ми приглушени. Когато той поклати отрицателно глава, аз продължих: - Защото те обичам...
Не знаех дали ме е чул, но все пак не го повторих.
Кийт ме гледаше с мъка в очите. В следващия момент той разтвори ръцете си, подканвайки ме да отида в обятията му.
Направих го без колебание. Сложих глава на гърдите му, а той галеше с нежни и бавни движения косата ми.
- И аз те обичам, Катерина... - прошепна във врата ми той, докато оставяше малки целувки. Начинът, по който каза името ми, ме накара да изтръпна.
Сгуших се в него, а лекарят повече не се появи и много сд радвам, че не го направи, защото с Кийт седяхме така повече от час. Говорехме си, смеехме се, а той ме обсибваше с целувки. Най - хубавото нещо на света! Да бъдеш обичан от някой. За миг забравих как след два месеца Кийт ще умре и аз ще остана сама...